Блърт сви бижуто в ръка.
— Не ми казвайте, че искате китара? — попита той.
— Ъхъ. Някоя от тия, дето викат уоуиииууииииии-уууииииии-нгнгнгнгнг.
Блърт диво се огледа.
— Ами, ето тази — каза той и грабна най-близкия инструмент. — За ууоуиииууиии не знам, но ето ви и учебника ми и ремък и малко резервни струни, това прави трийсет долара и ще ви кажа какво ще направя, ще хвърля чоп дали да не ви дам струните безплатно, става ли?
— Ъхъ. Ъ-ъ. Имаш ли огледало?
Звънецът иззвъня.
И пак.
Един час по-късно Блърт се облегна на вратата на работилницата си, с маниакална усмивка, изписана на лицето му, и с ръце на колана, за да удържи тежестта на парите в джобовете си, които искаха да му събуят панталона.
— Гибсън?
— Да, шефе?
— Сещаш ли се за китарите, които правеше? Докато се учеше?
— Онези, дето казваше, че звучат като котка, която пикае през зашит задник ли, шефе?
— Изхвърли ли ги?
— Не, шефе. Помислих си: ще ги задържа и когато след пет години време вече мога да правя нормални инструменти, ще ги извадя и хубавичко ще се посмея.
Блърт обърса чело. Няколко дребни златни монети изпаднаха с кърпичката му.
— Просто така, къде си ги сложил?
— Зарязах ги в навеса, шефа. Барабар с онова калпавото дърво, дето ти каза, че имало полза от него като от морска сирена в масов хор.
— Я пак ги извади, чуваш ли? И дървото, и него.
— Но ти каза…
— И ми донеси трион. И после изтичай и ми донеси, уф!, няколко галона черна боя. И малко пайети.
— Пайети, шефе?
— Можеш да ги вземеш от магазина за дрехи на госпожа Космипилитска. И я попитай, дали няма малко от онези лъскавите анкхски камъни. И малко кинкалерия за връзки. О!… и виж дали не може да ни заеме най-голямото си огледало…
Блърт отново си дръпна гащите нагоре.
— И после слез долу на доковете и наеми един трол и му кажи да застане на ъгъла, и ако влезе още някой и се опита да свири… — той млъкна, после си спомни, — „Пътека към Рая“, така мисля казаха, че й било името… да му откъсне главата.
— Не е ли редно първо да ги предупреди? — попита Гибсън.
— Това ще е предупреждението.
Беше час по-късно.
Ридкъли се отегчи и изпрати Тез Ужасния да понаобиколи кухните за нещо за хапване. Пондър и другите двама се занимаваха около стъкленицата, като подмятаха кристални топки и тел. А сега…
Между два пирона на пейка беше опъната жица. Представляваше само едно неясно петно, докато дрънчеше интересна мелодия.
Големи извити зелени линии висяха във въздуха над нея.
— Какво е това? — попита Ридкъли.
— Така изглежда звука — каза Пондър.
— Звукът изглежда — рече Ридкъли. — Е, добре, това е вече нещо. Никога не съм виждал звук да изглежда така. Това е за което използвахте магия, нали? Да гледате звук? Ей, имаме малко хубаво сирене в кухнята, какво ще кажете да идем и да послушаме как мирише?
Пондър въздъхна.
— Това е какъвто щеше да е звукът, ако ушите ни бяха очи — каза той.
— Наистина ли? — попита Ридкъли весело. — Удивително!
— Изглежда много сложно — каза Пондър. — Просто, когато го погледнеш от разстояние, а отблизо — много сложно. Почти…
— Живо — каза Ридкъли твърдо.
— Ъъъ…
Беше онзи, известен като Сказ. Изглеждаше около стотина кила тежък и имаше най-интересната пострижка, която Ридкъли някога беше виждал, тъй като се състоеше от един непрекъснат бретон до раменете. Единствено върхът на носа му, който стърчеше, подсказваше на света накъде гледа той. Ако някога на тила му пораснеше цирей, хората щяха да си мислят, че върви с гърба напред.
— Да, господин Сказ? — каза Ридкъли.
— Ъ-ъ. Четох нещо за това веднъж.
— Забележително. И как успя да го направиш?
— Нали знаете Слухтящите Монаси горе в Планините Рамтоп? Те казват, че във вселената съществува и изначален шум. Някакво ехо на някакъв звук?
— На мен ми звучи разумно. Цялата вселена се ражда с един неизбежен силен трясък — отвърна Ридкъли.
— Не е задължително да е много силно — каза Пондър. — Просто трябва да е навсякъде, наведнъж. Прочетох тази книга. Старият Риктор Броителят я написа. Монасите още го слушат, казваше той. Звук, който никога не умира.
— На мен ми звучи много силно — каза Ридкъли. — Трябва да е силен, за да бъде чут на разстояние. Ако вятърът духа в обратната посока, не можеш да чуеш даже камбаните на Гилдията на Убийците.
— Не е задължително да е силен, за да бъде чут навсякъде — каза Пондър. — Поради единствената причина, че точно тогава навсякъде е било на едно място.
Ридкъли го удостои с погледа, с който хората поглеждат фокусника, който току-що е извадил яйце от ухото им.