— Навсякъде е било на едно място?
— Да.
— И тогава къде другаде е било навсякъде?
— И то е било на едно място.
— Същото място?
— Да.
— Свито и събрано, за да стане съвсем малко?
Ридкъли започваше да показва определени симптоми. Ако беше вулкан, туземците, живеещи наоколо, сигурно вече щяха да търсят някоя жертвоготовна мома на разположение.
— Ха-ха! Всъщност може да се каже и че е било свито много голямо — каза Пондър, който винаги оплескваше нещата. — Поради простата причина, че пространството не е съществувало, докато не се е появила вселената, така че нещото, което е съществувало, е било навсякъде.
— Същото навсякъде, което беше и при нас?
— Да.
— Добре. Давай нататък.
— Риктор твърди, че първо се е появил звукът. Един страхотен силен сложен акорд. Най-силният, най-сложният звук, който някога е съществувал. Толкова сложен звук, че не би могъл да го изсвириш вътре във вселената, не повече, отколкото би могъл да отвориш кутия с лоста, който е вътре в нея. Един силен акорд, който… така да се каже… е изсвирил всичко към живот. Започнал е музиката, ако щете.
— Нещо като та-даххх? — попита Ридкъли.
— Предполагам.
— Аз пък си мислех, че вселената е възникнала, защото някой бог е прерязал сватбената лента на някой друг бог и от нея е направил вселената — каза Ридкъли. — Винаги ми се е струвало ясно. Искам да кажа, това е нещо, дето можеш да си го представиш, че се случва.
— Е…
— А сега ти ми разправяш, че някой е надул някаква си голяма свирка и ето ни и нас?
— За някой не знам — отвърна Пондър.
— Шумовете не се правят просто сами, това вече със сигурност го знам — каза Ридкъли.
Отпусна се малко, сигурен в собствения си мозък, че разумът е надделял и потупа Пондър по гърба.
— Нужно е да поработиш малко, момче — каза той. — Старият Риктор беше малко… неразумен, как да ти кажа. Мислеше си, че всичко се свежда до числата.
— Забележете — каза Пондър, — вселената наистина има ритъм. Ден и нощ, светлина и мрак, живот и смърт…
— Пилешка супа и очистително? — каза Ридкъли.
— Е, не всяка метафора може да бъде причислена съвсем точно към класацията.
На вратата се почука. Влезе Тез Ужасния, като носеше поднос. Следваше го госпожа Уитлоу, икономката.
Ченето на Ридкъли увисна.
Госпожа Уитлоу се поклони.
— Добро утро, ваша светлост — каза тя.
Конската й опашка щръкна нагоре от поклона. Чу се шумолене на колосани фусти.
Ченето на Ридкъли отново се затвори, но само дотолкова, колкото да каже:
— Какво сте направили с вашите…
— Извинете, Госпожо Уитлоу — бързо се обади Пондър, — но дали сте сервирали закуска на някого от факултета тази сутрин?
— Точно така, Господин Стибънс — каза Госпожа Уитлоу. Пищната й и загадъчна пазва се раздвижи под пуловера. — Никой от господата не слезе долу, та затова наредих да им занесат подносите по стаите. Туйто.
Погледът на Ридкъли продължи надолу. Никога по-рано не беше мислил, че Госпожа Уитлоу има крака. Разбира се, на теория жената все трябваше да има нещо, с което да се движи, но… ами…
Но под огромната гъба на фустанелите стърчаха две дундави колена. По-надолу го следваха бели чорапи.
— Косата ви… — дрезгаво започна той.
— Има ли й нещо? — попита госпожа Уитлоу.
— Нищо, нищо — каза Пондър. — Много ви благодаря.
Вратата се затвори след нея.
— Тя щракаше с пръсти, докато излизаше, точно както ти каза — рече Пондър.
— Не беше единственото нещо, което щрака — рече Ридкъли, като още трепереше.
— Видя ли й обувките?
— Мисля, че очите ми сами се затвориха, за да се предпазят от това.
— Ако е наистина жива — каза Пондър, — то тогава тази музика е много заразна.
Тази сцена протичаше в отделението за коли на бащата на Краш, но това беше само ехото на една сцена, разиграваща се из целия град.
Краш не го бяха кръстили Краш30.
Той беше син на един богат търговец на сено и хранителни стоки, но той презираше баща си, затова, че от врата нагоре е съвършено мъртъв, че е напълно погълнат от материални неща, че е лишен от въображение, а и че освен това му отпуска смехотворните три долара седмична издръжка.
Бащата на Краш си беше оставил конете в отделението за коли. В настоящия момент те и двата дружно се опитваха да се притиснат в един ъгъл, след като безполезно се бяха опитали да пробият дупка в стената.
— Мисля, че този път почти успях — рече Краш, докато от покрива се сипеше пепел от сеното, а един дървесен червей побягна да си търси по-добро обиталище.