— Бих искал да се запознаете с Хризопрас, момчета — каза Диблър. — Мой стар приятел. Аз и той сме заедно, откак се помним. Нали така, Крис?
— Наистина. — Хризопрас удостои Диблър с топлата приятелска усмивка, с която акулата дарява треската, която си е харесала, сега-засега само, да плува в една посока. Една особена игра на силиконови мускули в ъгълчетата на устата му, също подсказваше, че някой ден определени хора ще съжалят за това „Крис“.
— Господин „Гърлото“ ми казва, че вие, момчета, сте най-хубавото нещо след рязането на хляба — каза той. — Имате ли всичко, дето ви трябва?
Те кимнаха, онемели. Хората по принцип избягваха да говорят с Хризопрас, за да не би да направят нещо, което да го засегне. Тогава те не биха го разбрали, разбира се. Разбираха го по-късно, когато бяха на някоя мрачна уличка и един глас зад гърба им казваше: „Господин Хризопрас е наистина разстроен.“
— Идете и си починете в гримьорната ви — продължи той. — Ако искате нещо за ядене или пиене, само кажете.
Имаше пръстени с диаманти по ръцете. Клиф не можеше да откъсне поглед от тях.
Гримьорната беше в съседство с тоалетните и наполовина пълна с бирени варели. Глод се облегна на вратата.
— Не ми трябват парите — каза той. — Само ме пуснете да си ида оттук жив, това е единственото, което искам.
— Н’ма зъ к’кфо дъ съ прит’сн’въш… — започна Клиф.
— Опитваш се да говориш със затворена уста, Кллиф — каза Бъди.
— Казах, че няма за какво да се притесняваш, зъбите ти не стават — каза тролът.
На вратата се почука. Клиф отново закри уста с ръка. Но се оказа, че почукването принадлежи на Асфалт, който носеше поднос.
Имаше три вида бира. Имаше даже сандвичи от пушен плъх, препечени и без опашки. И даже купа превъзходен антрацитен кокс с пепел отгоре.
— Добре да го схрускаш — простена Глод, докато Клиф поемаше купата. — Това може да ти е последният шанс…
— Може би никой няма да дойде и ще можем да си идем вкъщи? — попита Клиф.
Бъди прокара пръсти по струните. Останалите спряха да ядат, щом звукът изпълни стаята.
— Магия — каза Клиф, поклащайки глава.
— Не се тревожете, момчета — каза Асфалт. — Ако има някакви проблеми, другите ще го отнесат по устата.
Бъди спря да свири.
— Какви други?
— Смешна работа — рече малкият трол, — изведнъж всички започнаха да свирят рок-музика с камъни в нея. Господин Диблър записа още една група за концерта. Един вид да го загрее.
— Кои?
— Казва се „Умопомрачение“ — отвърна Асфалт.
— Къде са те? — попита Клиф.
— Ами, да кажем… вие знаете, че вашата гримьорна е в съседство с тоалетната?
Краш, зад опърпаната завеса на „Пещерата“, се опитваше да си настрои китарата. Няколко неща пречеха на хода на тази елементарна процедура. Най-напред, Блърт беше разбрал какво наистина искат клиентите му и, молейки за прошка от предците си, беше прекарал повече време в лепене на парчета бляскав материал, отколкото дори имаше, върху същинските работещи части на инструмента. Другояче казано, беше забил една дузина гвоздеи и беше завързал струните за тях. Но това не беше кой знае какъв проблем, тъй като и самият Краш притежаваше музикалния талант на запушена ноздра.
Той погледна към Джимбо, Ноди и Скам. Джимбо, сега вече в качеството си на басист (Блърт, хилейки се истерично, беше използвал една по-голяма цепеница и малко оградна тел), беше вдигнал колебливо ръка.
— Какво има, Джимбо?
— Една от струните на китарата ми се скъса.
— Е, имаш още пет, нали така?
— Ъхъ. Но и на тях не знам как да свиря.
— Ти и на шест не знаеше как да свириш, нали така? Така че сега си малко по-малко невежа.
Скам надникна иззад завесата.
— Краш?
— Да?
— Там отвън има стотици хора. Стотици! И много от тях също имат китари. Те като че ли май ги размахват във въздуха!
„Умопомрачение“ се вслуша в бученето, идващо от другата страна на завесата. Краш нямаше твърде много мозъчни клетки, а и те често трябваше да махат с ръка, за да си привлекат една друга вниманието, но у него проблесна нищожното пламъче на съмнението, че звукът, който „Умопомрачение“ беше постигнала, наистина бе добър звук, но не беше същият звук, който той снощи чу в „Барабана“. Този звук го караше да пищи и да танцува, докато другият звук го караше… ами… караше го да пищи и да размаже барабаните на Скам о главата на собственика им, ама съвсем честно.
Ноди надзърна измежду завесите.
— Ей, там има една група маг… струва ми се, че са магьосници, точно на първия ред — каза той. — Аз… съвсем сигурен съм, че са магьосници, но, искам да кажа…