— Личи им, глупако — каза Краш. — Имат островърхи шапки.
— Има един с… островърха шапка… — каза Ноди.
Останалата част на „Умопомрачение“ прилепи очи към цепнатината.
— Прилича на… нещо като шип на еднорог, направен от коса…
— Какво е онова, дето му е на гърба на плаща? — попита Джимбо.
— Пише „РОДЕН ЗА РУНИ“ — каза Краш, който четеше най-бързо от групата и въобще нямаше нужда да използва пръст за това.
— Онзи, кльощавият, носи клоширано наметало — каза Ноди.
— Сигурно е стар.
— И всичките са с китари! Мислите ли, че са дошли заради нас?
— Няма начин да не са за това — каза Ноди.
— Това е вещателна публика — каза Джимбо.
— Ъхъ, точно така, вещателна — каза Скам. — Ъ, какво означава вещателна?
— Означава… ами, означава, че вещае — отговори Джимбо.
— Хубаво. Изглежда все едно добре вещае.
Краш отхвърли съмненията настрана.
— Да излезем там — каза той, — и действително да им покажем какво е това Рок-Музика С Камъни В Нея!
Асфалт, Клиф и Глод седяха в един ъгъл на гримьорната. Ревът на тълпата се чуваше и оттук.
— Защо той нищо не казва? — прошепна Асфалт.
— Н’нам — каза Глод.
Бъди беше впил поглед в празното пространство, гушнал китарата в ръце. От време на време той перваше калъфа, много нежно, в синхрон с каквито и да бяха мислите, които течаха през главата му.
— Става такъв понякога — каза Клиф. — Просто седи и гледа във въздуха…
— Ей, там отвън крещят нещо — каза Глод. — Чуйте.
Бученето имаше ритъм.
— Звучи ми като „Камъни, Камъни, Камъни“ — каза Клиф.
Вратата се отвори широко и Диблър полу-влетя, полу-падна вътре.
— Трябва да излезете там! — изкрещя той. — Веднага!
— Аз пък си мислех, че момчетата от „Умопомрачение“… — започна Глод.
— Хич и не питай — каза Диблър. — Хайде! Иначе ще съборят бара.
Асфалт вдигна камъните.
— Добре — каза той.
— Не — каза Бъди.
— К’во е т’ва? — попита Диблър. — Нерви?
— Не. Музиката трябва да е свободна. Свободна като въздуха и небето.
Главата на Глод светкавично се завъртя назад. Гласът на Бъди съвсем леко подсказваше за хармония.
— Сигурно, точно така, и аз така казах — каза Диблър. — Гилдията…
Бъди опъна крака и се изправи.
— Предполлагам, че хората е трябвалло да пллатят, за да вллязат тук вътре, налли така? — попита той.
Глод погледна към останалите. Никой като че ли не беше го забелязал. Но в края на думите на Бъди се чуваше дрънчене, съскане на струни.
— О, това ли. Разбира се — отговори Диблър. — Трябва да се покрият разходите. Надниците ви… амортизациите на пода… отопление и осветление… обезценяването…
Ревът сега вече беше по-силен. Съдържаше и съвсем определен тъпчещ компонент.
Диблър преглътна. Внезапно той придоби изражението на човек, готов да направи върховната жертва.
— Бих могъл… може би да вдигна на… може би… с един долар — каза той, като всяка дума си пробиваше силом път навън от трезора на душата му.
— Ако сега изллезем на сцената, искам да изнесем друго представлление — каза Бъди.
Глод изгледа подозрително китарата.
— Какво? Никакъв проблем. Мога много скоро… — започна Диблър.
— Безпллатно.
— Безплатно? — Думата прелетя през зъбите на Диблър, преди те да успеят да се стиснат. Той се окопити великолепно. — Не искате да ви се плати? Разбира се, ако…
Бъди не помръдна.
— Искам да кажа, на нас няма да ни се пллати, но и хората няма да пллащат, за да сллушат. Коллкото се може повече хора.
— Безплатно?
— Да!
— Каква е печалбата от това?
Една празна бирена бутилка затрепери на масата и се разби на пода. На вратата се появи трол, или поне една част от него. Нямаше да успее да влезе в стаята, без да изкърти рамката на вратата, но видът му говореше, че няма много да му мисли преди да го направи.
— Господин Хризопрас пита к’во става? — изръмжа той.
— Ъ-ъ… — започна Диблър.
— Господин Хризопрас не обича да го карат да чака.
— Знам, ами…
— Натъжава се, ако го накарат да чака…
— Добре! — изкрещя Диблър. — Безплатно! А с това сам си прерязвам гърлото. Знаете това, нали?
Бъди изсвири един акорд. Той като че ли остави малки светлинки във въздуха.
— Да вървим — меко каза той.
— Познавам този град — промърмори Диблър, докато Групата С Камъни В Нея забърза към тресящата се сцена. — Кажи на хората, че нещо е безплатно и хиляди ще заприиждат…
— Ще искат да ядат — каза един глас в главата му. Дрънчеше като струна.