Светецът се почеса по лъскавата гола глава.
— По традиция — каза той, — начините за забравяне включват присъединяване към Клачианския чуждестранен легион, изпиване водите на някаква вълшебна река, дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.
— А, ДА.
— Но алкохолът омаломощава тялото и е отрова за душата.
— НА МЕН МИ ЗВУЧИ ДОБРЕ.
— Учителю?
Светецът раздразнено се озърна. Последователите бяха пристигнали.
— Една минутка само, разговарям с…
Непознатият си беше отишъл.
— О, учителю, изминахме толкова много мили… — започна адептът.
— Я млъкни за малко, а?
Светецът протегна ръка, обърнал длан вертикално, и махна няколко пъти. Промърмори нещо под сурдинка.
Последователите размениха погледи. Не бяха очаквали това. Най-сетне, водачът им изцеди капчица смелост.
— Учителю…
Светецът се обърна и го перна през ухото. Шумът, предизвикан от това, съвсем определено беше плясване.
— А! Разбрах! — възкликна светецът. — Така, какво мога да направя за…
Млъкна, щом мозъкът му догони ушите му.
— Какво искаше да каже той с това „хората“?
Смърт замислено крачеше по хълма към мястото, където един голям бял кон кротко наблюдаваше пейзажа.
Рече:
— МАХАЙ СЕ.
Конят внимателно го погледна. Той беше значително по-интелигентен от повечето коне, макар че това не беше трудно постижение. Като че ли разбираше, че нещо не е наред с господаря му.
— МОЖЕ ДА СЕ ЗАБАВЯ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ — каза Смърт.
И пое нататък.
В Анкх-Морпорк не валеше. Това беше голяма изненада за Имп.
Друго нещо, което го изненада, беше, колко бързо летяха парите. До момента беше изгубил три долара и двайсет и седем пенса.
Беше ги изгубил, защото ги остави в една паница пред себе си докато свиреше, както ловецът поставя примамка за да улови патици. В следващия миг, в който погледна надолу, парите бяха изчезнали.
Хората идваха в Анкх-Морпорк, за да си търсят щастието. За нещастие, други хора също си го търсеха.
А и хората като че ли не искаха бардове, дори и такива, които са спечелили Имеловата награда и стогодишна лира в големия Айстедфод в Лламедос.
Беше открил местенце на един от главните площади, изправи се и засвири. Никой не му обърна внимание, освен че от време на време го избутваха от пътя си, докато бързаха покрай него, за да му свият паницата. Най-после, точно когато започваше да се съмнява дали е взел правилното решение изобщо да идва тук, се приближиха няколко зрители.
— Свири на арфа, Ноби — рече единият от тях, след като известно време погледа Имп.
— Лира.
— Не, честна дума, аз съм… — Дебелият страж се намръщи и погледна надолу. — Цял живот точно това чакаш да кажеш, нали, Ноби — рече той. — Обзалагам се, че си се родил с надеждата, че някой ден някой ще каже „Това е арфа“, за да можеш ти да му кажеш „лира“, за да прозвучи умно или за играта на думи. Е, ха-ха.
Имп спря да свири. Невъзможно беше да продължи, предвид обстоятелствата.
— Наистина е лира — рече той. — Спечелих я на…
— А, ти си от Лламедос, нали така? — попита дебелият страж. — По акцента ти се познава. Много музикални хора са това, лламедосците.
— На мен ми звучи като правене на гаргара с чакъл — каза онзи, идентифициран като Ноби. — Имаш ли разрешително, братле?
— Разрешителлно? — попита Имп.
— Много държат на разрешителните, това, Гилдията на Музикантите — каза Ноби. — И а те хванат да свириш без разрешително, а са ти взели инструмента и са ти го натикали…
— Е, стига, стига — рече другият пазител на реда. — Стига си плашил момчето.
— Ами, нека кажем само, че не е много весело, ако те хванат да свириш на флейта — каза Ноби.
— Но без съмнение музиката е свободна, както е въздухът и небето, налли — каза Имп.
— Само че не и по тези места. Само един мъдър съвет, приятел — каза Ноби.
— Никога не съм чувал за някаква Гиллдия на Музикантите — каза Имп.
— На улица „Ламаринен похлупак“ е — рече Ноби. — Искаш ли да си музикант, трябва да се включиш в Гилдията.
Имп беше възпитан да се подчинява на правилата. Лламедосците бяха хора, които много почитаха закона.
— Веднага ще отида там — каза той.
Стражите го проследиха как се отдалечава.
— Облечен е в нощница — рече Ефрейтор Нобс.
— Плащ като на всички бардове, Ноби — рече Сержант Колън. Стражите отминаха нататък. — Имат дух на бардове, това Лламедосците.
— Колко време му даваш, сержант?