— И не е като нормалното свирене — каза Клиф. — Това казвам. По-скоро е все едно на нас свирят.
— Отдавна си в шоубизнеса, нали така? — обърна се Глод към Асфалт.
— Да. Там съм, правил съм го. Всичко знам.
— Да си виждал някога подобна публика?
— Виждал съм ги да хвърлят цветя и да викат срещу Сградата на Операта…
— Ха! Само цветя? Някаква жена си хвърли… дрехите на сцената!
— Точно така! Падна ми на главата!
— А когато госпожица Ва Ва Вуум играеше Танца с Перата в Клуба на Сканк на Пивоварена Улица, цялата публика се втурна на сцената, когато тя стигна до последното перо…
— Било е като това, така ли?
— Не — призна си тролът. — Трябва да ви кажа, че никога не съм виждал публика, която да е толкова… гладна. Нито даже за госпожица Ва Ва Вум, а тогава бяха дяволски гладни, мога да ви уверя в това. Естествено, никой не си е хвърлял бельото на сцената. Единствено тя си го хвърляше от сцената.
— Има и нещо друго — каза Клиф. — В тая стая има четирима, а само трима от тях говорят.
Бъди вдигна поглед.
— Важна е музиката — промълви той.
— Това не е музика — каза Глод. — Музиката не причинява това на хората. Тя не ги кара да се чувстват така, сякаш са ги прекарали през центрофуга. Толкова се потих през цялото време, че сега трябва да си сменям фланелата. — Потърка си носа. — Освен това, наблюдавах публиката и си помислих: те са платили пари, за да влязат тук вътре. Обзалагам се, че е възлязло на повече от десет долара.
Асфалт вдигна къс хартия.
— Намерих този билет на пода — каза той.
Глод го прочете.
— Долар и половина? — каза той. — Шестстотин човека по долар и половина всеки? — Това… това прави четиристотин долара!
— Деветстотин — каза Бъди, със същия равен глас, — но парите не са важни.
— Парите не са важни? Непрекъснато това повтаряш! Що за музикант си ти?
Отвън все още долиташе сподавено бучене.
— Искаш сега, сллед този концерт да се върнем да свирим някъде в някое мазе за полловин дузина публлика? — попита Бъди. — Кой е най-известният корнетист, който някога е живялл, Гллод?
— Брат Чарнъл — отвърна джуджето незабавно. — Всеки го знае. Откраднал златото от олтара на Храма на Офлър и го направил на корна и свирил вълшебна музика, докато боговете не го заловили и му издърпали…
— Така — съгласи се Бъди, — но ако сега изллезеш там отвън и попиташ кой е най-известният корнетист, далли ще си спомнят някакъв си крадллив монах, или просто ще заскандират за Гллод Гллодсън?
— Те ще…
Глод се поколеба.
— Така — каза Бъди. — Помислли за това. Музикантът трябва да бъде чут. Сега вече не можеш да спреш. Сега вече не можем да спрем.
Глод размаха пръст срещу китарата.
— Това нещо е виновно — каза той. — Твърде опасно е.
— Аз мога да се справя с нея!
— Да, но къде ще свърши всичко това?
— Не е важно как ще свърши — рече Бъди. — Важно е как си стигналл до там.
— Това ми звучи като тролски приказки…
Вратата отново се отвори с трясък.
— Ъ-ъ — започна Диблър, — момчета, ако не се върнете и не изсвирите нещо друго, тогава здравата сме я загазили…
— Не мога да свиря — каза Глод. — Останах без дъх поради липсата на пари.
— Казах десет долара, нали така? — попита Диблър.
— На всеки — рече Клиф.
Диблър, който не беше очаквал, че ще му се размине с по-малко от сто, вдигна ръце във въздуха.
— Благодарност, това е то? — попита той. — Искате сам да си прережа гърлото, така ли?
— Ние ще ти помогнем, ако искаш — каза Клиф.
— Добре, добре, трийсет долара — каза Диблър. — И оставам без чай.
Клиф погледна към Глод, който още храносмилаше онова за най-известния корнетист на света.
— Сред публиката има много джуджета и троли — каза Клиф.
— „Пещера Дълбока, Планина Висока“? — рече Глод.
— Не — каза Бъди.
— Какво тогава?
— Ще измислля нещо.
Публиката се изсипа на улицата. Магьосниците се скупчиха около Декана, като щракаха с пръсти.
— Уелла-уелла-уелла… — щастливо пееше Деканът.
— Минава полунощ! — каза Лекторът по Скорошни Руни, щракайки пръсти, — а мене хич не ме интересува! Какво ще правим сега?
— Бихме могли да погуляем? — каза Деканът.
— Точно така — каза Катедрата по Неопределени Науки, — пък и пропуснахме вечерята.
— Пропуснали сме вечерята? — попита Старшият Кавгаджия. — Уаау! Това е то Рок-Музиката С Камъни! Просто не ни е грижа!
— Не, исках да кажа… — Деканът млъкна. Не беше съвсем сигурен, сега като сериозно се замислеше за това, какво точно беше искал да каже. — Доста е далеч оттук до Университета — съгласи се той. — Предполагам, че бихме могли да спрем поне за по чаша кафе или нещо друго.