Да. Няколко дни без момчетата да му се мотаят из краката определено беше добър ход.
Кацнал в улука над него, Смърт на Плъховете си забърбори нещо неразбрано.
Ридкъли бавно излезе от „Пещерата“. Само малка купчина използвани билети по стъпалата подсказваше за отминалите часове музика.
Чувстваше се сякаш наблюдава игра, на която не знае правилата. Например, момчето пееше… как беше? „Пощурей Вътре“. Какво, по дяволите, означаваше това? Пощуряване, да, това можеше да го разбере, а в случая с Декана, то беше съвсем точно. „Пощурей Вътре“? Но всички останали като че ли знаеха какво се има предвид. След това пък, доколкото си спомняше, бяха изпели някаква песен да не се стъпва на нечии обувки. Обяснимо, разумно предложение, никой не би искал да го настъпват по обувките, но защо една песен, молеща хората да избягват да правят това, трябва да оказва такова силно влияние, това Ридкъли съвсем не можеше да разбере.
А колкото до момичето…
Пондър дотича, стиснал кутията си.
— Имам я почти цялата, Господин Ректоре! — изкрещя той.
Ридкъли плъзна поглед край него. Там стоеше Диблър, все още стиснал поднос с непродадени „Групата с Камъни“ тениски в ръка.
— Да, чудесно, Господин Стибънс (млъквай-млъквай-млъквай) — каза той. — Адски хубаво, хайде да се връщаме у дома.
— Добър вечер, Господин Ректоре — каза Диблър.
— А, здрасти, Гърло — рече Ридкъли. — Не те видях там.
— Какво има в тая кутия?
— О, нищо, нищо особено…
— Удивително! — каза Пондър, изпълнен с неконтролираното вълнение на истинския откривател и идиот. — Можем да уловим арраагх арраагх арраагх.
— Божичко, колко съм непохватен! — каза Ридкъли, докато младият магьосник се стискаше за крака. — Ето, дай ми да подържа това съвършено невинно устройство, което е в ръцете ти…
Но кутията се беше изплъзнала от ръцете на Пондър. Падна на улицата, преди Ридкъли да успее да я улови, а капакът отлетя.
Музиката се разля в нощта.
— Как го направихте? — попита Диблър. — Магия?
— Музиката позволява да я уловиш, за да можеш после да я слушаш отново и отново — каза Пондър. — А аз мисля, че вие го направихте нарочно, господин ректоре!
— Да я слушаш отново и отново? — каза Диблър. — Какво, само като отвориш една кутия?
— Да — отвърна Пондър.
— Не — каза Ридкъли.
— Да, можеш — каза Пондър. — Показах ви, Господин Ректоре? Не си ли спомняте?
— Не — каза Ридкъли.
— Всякаква кутия ли? — попита Диблър с глас, задавен от пари.
— О, да, но трябва да опънете жица вътре, за да може музиката да живее някъде и ох! ох! ох!
— Не мога да разбера какво ме прихваща с тези внезапни мускулни спазми — каза Ридкъли. — Хайде, Господин Стибънс, да не губим повече от безценното време на Господин Диблър.
— О, не го губите — каза Диблър. — Кутии, пълни с музика, а?
— Ние ще си вземем тази — каза Ридкъли и я издърпа. — Това е важен магически експеримент.
Той понесе на гръб Пондър, което беше малко трудно, тъй като младежът се беше превил одве и хриптеше.
— Защо ви трябваше да… да правите… това?
— Господин Стибънс, познавам ви като човек, който се опитва да разбере вселената. Ето ви едно важно правило: никога не давай на маймуната ключа към банановата плантация. Понякога можеш да видиш как нещастието просто седи и чака… о, не.
Той пусна Пондър и махна неопределено нататък към улицата.
— Имаш ли някакви теории за това, млади човече?
Нещо златно кафяво и лепкаво гъсто се процеждаше на улицата от нещо, прилично, зад купчините боклук, твърде вероятно, на магазин. Пред погледите на двамата магьосници, издрънча стъкло и кафявото вещество започна да изтича от втория етаж.
Ридкъли пристъпи напред и загреба шепа, отскачайки назад, преди стената да го стигне. Подуши я.
— Да не би да е някоя противна еманация от Подземните Измерения? — попита Пондър.
— Не бих казал. Мирише на кафе — каза Ридкъли.
— Кафе?
— Пяна с аромат на кафе, във всеки случай. Така, а защо имам чувството, че там някъде вътре трябва да има магьосници?
Една фигура изникна, олюлявайки се, от пяната, а от нея капеха кафяви мехурчета.
— Кой върви там? — попита Ридкъли.
— А, да! Някой взе ли номера на онази волска кола? Още една поничка, ако обичаш! — весело каза фигурата и залитна в пяната.
— Това ми заприлича на Касиера — каза Ридкъли. — Хайде, момче. Това са само мехурчета. — Той нагази в пяната.
След един миг колебание Пондър си даде сметка, че на изпитание е честта на младото магьосничество, така че си запробива път след него.
Почти моментално той налетя на някого в мъглата от балончета.