— Ъ, здрасти?
— Кой си ти?
— Аз съм, Стибънс. Дошъл съм да те спася.
— Хубаво. Накъде е навън?
— Ъъ…
Някъде из облака кафе последваха експлозии и се чу пукване. Пондър примижа. Нивото на мехурчетата спадаше.
Цял куп островърхи шапки се появиха като удавени трупи в пресъхващо езеро.
Ридкъли преджапа, а кафеена пяна се стичаше от шапката му.
— Нещо адски глупаво става тук — каза той, — и аз ще изчакам много търпеливо, докато Деканът не си признае чистосърдечно.
— Не разбирам защо смяташ, че съм бил аз — промърмори една боядисана в кафе колона.
— Е, кой е бил тогава?
— Деканът каза, че кафето трябвало да има пяна — каза едно хълмче пяна, наподобяващо образа на Старшия Кавгаджия, — и той направи някаква проста магия и май ми се струва, че се отнесохме.
— А, значи все пак си бил ти, Декане.
— Да, добре де, ама по чиста случайност — раздразнено отвърна Деканът.
— Измитайте се оттук, всички — каза Ридкъли. — Марш в Университета начаса.
— Искам да кажа, не разбирам защо трябва да приемаш, че съм виновен аз, само защото понякога може случайно на мен да ми се случи да…
Пяната беше намаляла още малко, за да открие чифт очи под шлема на джудже.
— Моля да ме извините — обади се един глас изпод балончетата, — но кой ще плати за всичко това? Всичко четири долара, много ви благодаря.
— Парите са у Касиера — бързо отговори Ридкъли.
— Вече не — каза Старшият Кавгаджия. — Купи седемнайсет понички.
— Захарни? — попита Ридкъли. — Позволили сте му да яде захар. Знаете, че това го прави, така де, малко смешен. Госпожа Уитлоу каза, че ще напусне, ако още веднъж го оставим даже да се доближи до захар. — Той подкара мокрите магьосници към вратата. — Няма проблем, добри ми човече, можеш да ни имаш доверие, ние сме магьосници, ще наредя да ти изпратят парите утре сутринта.
— Ха, и очаквате да ви повярвам, така ли? — рече джуджето.
Беше се оказала дълга нощ. Ридкъли се обърна и махна с ръка към стената. Изпращя октаринов огън и думите „ЗА ТЕП 4 ДОЛЪРЪ“ обгориха и се отпечатаха върху камъка.
— Добре, става, няма проблем — каза джуджето и се гмурна обратно в пяната.
— Не мисля, че госпожа Уитлоу ще се разтревожи — каза Лекторът по Скорошни Руни, докато шляпаха в нощта. — Видях я, заедно с няколко от прислужниците на… ъ-ъ, концерта. Знаете, момичетата от кухнята. Моли, Поли и ъ-ъ, Доли. Те, ами, ъ-ъ, пищяха.
— Музиката не ми се стори чак толкова лоша — каза Ридкъли.
— Не, ъ-ъ, не от болка, ъ-ъ, не бих казал това — каза Лекторът по Скорошни Руни, като започваше да се изчервява, — ами, ъ-ъ, когато младежът си въртеше бедрата като…
— На мен определено ми заприлича на елф — каза Ридкъли.
— … ъ-ъ, струва ми се, че тя хвърли някои от ъ-ъ, долн… нещата си на сцената.
Това смълча даже и Ридкъли, или поне за известно време. Всеки магьосник изведнъж се оказа зает със собствените си лични мисли.
— Какво, госпожа Уитлоу? — започна Катедрата по Неопределени Науки.
— Да.
— Какво, долнит… й?
— Ъ-ъ, така ми се струва.
Веднъж Ридкъли беше виждал простора с прането на Госпожа Уитлоу. Беше го впечатлило. Никога не би повярвал, че на света съществува толкова много розов ластик.
— Как, наистина нейните…? — започна Деканът, а гласът му звучеше сякаш идва от много, много далеч.
— Аз, ъ-ъ, съм съвсем сигурен.
— На мен ми звучи опасно — бързо каза Ридкъли. — Може да навреди много сериозно на някого. А сега, всички вие, марш обратно в Университета за по една студена баня.
— Наистина ли…? — попита Столът по Неопределени Науки. По някакъв начин, никой от тях не намираше сили да изостави тази мисъл.
— Я свърши нещо полезно и намери Касиера — скастри го Ридкъли. — И първото нещо, което бих направил на сутринта, е да ви изправя пред Университетската управа, ако простият факт не беше, че вие сте Университетската управа…
Мръсния Стар Рон, професионален маниак и един от най-трудолюбивите просяци на Анкх-Морпорк, примижа в мрака. Лорд Ветинари имаше отлично нощно зрение. И, за нещастие, добре развито обоняние.
— И после какво се случи? — попита той, като се опитваше да държи лицето си отвърнато настрани от просяка. Защото, всъщност, макар че в действителен размер Мръсния Стар Рон беше дребен, прегърбен мъж в огромно, мърляво палто, по миризма той изпълваше света.
Всъщност, Мръсния Стар Рон беше физически шизофреник. Съществуваше Мръсния Стар Рон, а съществуваше и миризмата на Мръсния Стар Рон, която очевидно така се беше развила с течение на годините, че притежаваше отчетлива самоличност. Всеки би могъл да има миризма, която се носи дълго, след като той вече е някъде другаде, но миризмата на Мръсния Стар Рон можеше на практика да пристигне някъде няколко минути преди самия него, за да се разстеле и настани удобно преди да е дошъл стопанинът й. Беше се превърнала в нещо толкова поразяващо, че вече не се долавяше с носа, който се затваряше на секундата за самоотбрана; хората можеха да познаят, че Мръсния Стар Рон се приближава, само по начина, по който ушната им кал започваше да се топи.