— Ъ-ъ…
— Да?
— Ъ-ъ… нищо…
— Много добре.
Когато Рон вече беше из-„педераси, да ги… педераси“-л по стълбите, Патрицият почука замислено химикалката си върху хартията, и се загледа в стената.
Химикалът продължаваше да подскача върху думата „Безплатен“.
Най-накрая той натисна малък звънец. Млад чиновник подаде глава през вратата.
— А, Дръмнот? — каза Лорд Ветинари, — я отскочи и кажи на шефа на Музикантската Гилдия, че иска да си поговори с мен.
— Ъ-ъ… господин Клийт вече е в чакалнята, ваша светлост — каза чиновникът.
— Дали случайно той не носи някакъв плакат със себе си?
— Да, ваша светлост.
— А много ли е ядосан?
— Точно такъв е случаят, ваша светлост. Става дума за някакъв фестивал. Той настоява да го спрете.
— Виж ти!
— И настоява да го видите незабавно.
— А! Тогава го остави да почака, да речем, двайсет минути, и после го въведи.
— Да, ваша светлост. Непрекъснато повтаря, че иска да знае вие какво правите по въпроса.
— Хубаво. Тогава и аз мога да му задам същия въпрос.
Патрицият се облегна назад. Si non confectus, non reficat. Това беше мотото на рода Ветинари. Всяко нещо ставаше само, ако просто го оставиш да се случи.
Той взе купчина нотни листи и заслуша Саламиевата „Прелюдия към Ноктюрно по Тема от Бубла“.
След известно време той вдигна поглед.
— Време е да си тръгнеш — скара се той.
Миризмата се заизмъква навън.
— ЦЪЪРР!
— Не ставай глупав! Единственото, което направих, беше че ги изплаших. Даже не съм ги наранила. Каква е ползата от това да имаш силата, ако не я използваш?
Смърт на Плъховете хвана главата си в ръце. С плъховете34 беше далеч по-лесно.
Диблър, С.С.П.Г. често караше и без сън. По принцип той трябваше да се срещне с Чоки през нощта. Чоки беше голям трол, но като че изсъхваше и се лющеше на дневна светлина.
Останалите троли го гледаха отвисоко, защото той произлизаше от утаечно семейство и следователно беше наистина трол от много долна класа. Той нямаше нищо против. Имаше много дружелюбен характер.
Вършеше странни неща за хора, които се нуждаеха спешно и без усложнения от нещо необичайно, и които дрънчаха от пари. А тази работа беше доста странна.
— Просто кутии? — попита той.
— С капаци — каза Диблър. — Като тази, която съм направил. И малко жица, опъната вътре.
Някои хора биха попитали „Защо?“ или „За какво?“, но Чоки не си изкарваше така парите. Той взе кутията и я запремята насам-натам.
— Колко? — попита той.
— Само десет като за начало — отвърна Диблър. — Но мисля, че после ще станат повече. Много, много повече.
— Колко е десет? — попита тролът.
Диблър вдигна две ръце, с разперени пръсти.
— Ще ги направя за по два долара — каза Чоки.
— Да не искаш сам да си прережа гърлото?
— Два долара.
— Долар за всяка от тези и по долар и половина за следващата партида.
— Два долара.
— Добре, де, добре, по два долара парчето. Това прави всичко десет долара, нали така?
— Така.
— И с това сам си режа гърлото.
Чоки метна кутията настрани. Тя подскочи на пода, а капакът й падна.
Известно време след това едно малко, сиво-кафяво помиярче, което дебнеше да хапне нещо, докуцука в работилницата и поседя, втренчено в кутията.
После се почувства малко идиотски и си излезе.
Ридкъли потропа на вратата на Високо Енергийната Магическа Сграда, точно когато градските часовници отмерваха два часа. Той подкрепяше Пондър Стибънс, който спеше прав.
Ридкъли не мислеше бързо. Но в крайна сметка винаги стигаше дотам.
Вратата се отвори и се показа косата на Сказ.
— Ти с лице към мен ли си? — попита Ридкъли.
— Да, Господин Ректоре.
— Пусни ни да влезем тогава, росата ми влиза през ботушите.
Ридкъли се огледа, докато помагаше на Пондър да влезе вътре.
— Много бих искал да разбера какво е това нещо, дето ви кара да работите по цяла нощ вас, момчета — каза той. — Никога не съм попадал на чак толкова интересна магия, когато бях момче. Иди и донеси малко кафе за Господин Стибънс, ако нямаш нищо против. А после си извикай приятелите.
Сказ се изнесе набързо, а Ридкъли остана сам, ако не се брои спящият Пондър.
— Какво толкова правят? — каза той. Всъщност, никога не се беше опитвал да го разбере наистина.
Сказ бе работил на една дълга маса до стената.
Ридкъли поне разпозна малкия дървен диск. В няколко концентрични кръга по него бяха наредени малки продълговати камъни, а един фенер със свещ беше поставен на въртящо се рамо, така че да може да се движи навсякъде по периферията.
Беше пътнически компютър за друиди, един вид портативен каменен кръг, нещо, което те наричаха „наколенка“. Касиерът веднъж беше поръчал един такъв. На кутията му беше написано „За Свещеника По Бърза Нужда“. Така и не беше успял да го накара да заработи както трябва нито веднъж и сега го използваха да подпира вратата да не се удря в стената. Ридкъли не можеше да разбере какво общо имаха те с магията. В края на краищата, не беше нещо повече от един най-обикновен календар, а човек би могъл да си купи и най-добрия календар само за 8 пенса.
34
Плъховете бяха играли значителна роля в историята на Анкх-Морпорк. Малко преди Патрицият да дойде на власт, имаше ужасно нашествие на плъхове. Градският съвет се справи с него, предлагайки по двайсет пенса за всяка плъхска опашка. Това само за една-две седмици наистина снижи броя на плъховете, и тогава изведнъж се оказа, че хората се трупат на опашка, стиснали плъхове в ръце, градската хазна е пресушена, и като че ли никой нищо не работи. А наоколо все още имаше доста плъхове. Лорд Ветинари беше изслушал спокойно обяснението на проблема, след което го разреши с една паметна фраза, която говореше красноречиво за него самия, за глупостта на държавните помощи, както и за природния инстинкт на всички Анкх-Морпоркианци във всяка ситуация, която предполага пари: „Да се обложат с данъци стопанствата, развъждащи плъхове“.