— Ти моята муза лли си?
Сюзън се намръщи.
— Мисля, че знам какво имаш предвид — каза тя. — Виждала съм картини. Били са осем, предвождани от… хм… Пъпеш. Предполага се да защитават хората. Ефибианците вярват, че те вдъхновяват музикантите и художниците, но те, разбира се, не съществу… — Тя млъкна и добросъвестно се поправи. — Аз поне никога не съм ги срещала. Аз се казвам Сюзън. Тук съм, защото…
Гласът й заглъхна.
— Пъпеш? — попита Бъди. — Съвсем сигурен съм, че не е билл Пъпеш.
— Все тая.
— Как вллезе тук?
— Аз съм… Слушай, я седни. Така. Ами… нали знаеш как някои неща… като, например, Музите, както ти каза… хората мислят, че някои неща се представляват от хора?
Поглед на поне временно разбиране информира обърканото изражение на лицето му.
— Както Дядо Прасоколледа представллява духа на зимния фестивалл лли? — попита той.
— Точно така. Ами… аз един вид съм от този бизнес — рече Сюзън. — Няма значение какво точно правя.
— Искаш да кажеш, че не си човек?
— О, да. Но аз… съм по работа. Предполагам, че да си мислиш за мен като за Муза, може би не е по-лошо от всичко останало. А аз съм тук, за да те предупредя.
— Муза на Музиката С Камъни В Нея?
— Не съвсем, но, слушай… ей, ама ти добре ли си?
— Не знам.
— Стори ми се много пребледнял. Слушай. Музиката е опасна…
Бъди сви рамене.
— О, искаш да кажеш Гиллдията на Музикантите. Господин Дибллър казва да не се притесняваме за това. Напускаме града за…
Сюзън пристъпи напред и взе китарата.
— Наистина го мисля!
Струните се раздвижиха и изстенаха под ръката й.
— Не я докосвай!
— Тя те е обладала — каза Сюзън, като я хвърли на леглото. Бъди я грабна и изсвири един акорд.
— Знам какво ще кажеш — каза той. — Всички това казват. Другите двама мисллят, че тя е прокллета. Но тя не е!
— Може и да не е проклета, но не е добра! Не тук, не сега.
— Да, но аз се справям с нея.
— Не ти се справяш с нея, а тя с тебе.
— Както и да е, коя си ти, че да ми говориш всичко това? Не съм дллъжен да сллушам напътствия от една фея, дето събира зъби!
— Чуй, тя ще те убие! Сигурна съм!
— Е, може би се предполлага да спра да свиря тогава?
Сюзън се поколеба.
— Ами, не точно… защото тогава…
— Е, не съм дллъжен да сллушам някакви си тайнствени окуллтни жени! Ти може би дори не съществуваш! Така че можеш просто да си отллетиш обратно във въллшебния си замък, ясно лли е?
Сюзън временно беше останала без думи. Беше се примирила с безнадеждната тъпота на по-голямата част от човечеството, особено пък онази част от него, която стоеше на два крака и се бръснеше сутрин, но беше и оскърбена. Никой никога не беше говорил така на Смърт. Или, най-малкото, не за дълго.
— Добре — каза тя, като се пресегна и го докосна по ръката. — Но ти отново ще ме срещнеш, и… и няма много да ти хареса! Защото, нека ти кажа, аз съвсем случайно съм…
Изражението й се промени. Тя усети как все едно полита назад, докато същевременно седеше на същото място; стаята прелетя покрай нея и изчезна в мрака, въртейки се около ужасената физиономия на Бъди.
Тъмнината експлодира и тогава се появи светлина.
Капеща от свещи.
Бъди махна с ръка през празното пространство, където беше стояла Сюзън.
— Още лли си тук? Къде отиде? Коя си ти?
Клиф се огледа.
— Стори ми се, че чух нещо — промърмори той. — Ей, ти нали знаеш, че някои от онези инструменти не бяха просто обикнов…
— Знам — отвърна Глод. — Как ми се искаше да надуя оная тръба за плъховете. Пак огладнях.
— Искам да кажа, че бяха митич…
— Да.
— Е как тогава са се озовали в някакъв си долнопробен музикален магазин?
— Ти никога ли не си си залагал камъните?
— О, да, разбира се — каза Клиф. — Всички го правят, някой и друг път, знаеш това. Понякога това е единственото, което ти остава, ако искаш да видиш манджа още веднъж.
— Ето ти го. Ти го каза. Това е нещо, което всеки практикуващ музикант прави, рано или късно…
— Да, но нещото, което Бъди… искам да кажа, то е с номер едно…
— Да.
Глод се вгледа в един уличен знак.
— „Изкусните Занаятчии“ — каза той. — Стигнахме. Гледай, половината работилници още са отворени даже и по това време на денонощието. — Той помести торбата. Нещо изпука вътре. — Ти чукаш оттам, аз ще чукам оттук.
— Добре, става… но, искам да кажа, номер едно. Дори и раковината беше с номер петдесет и две. Кой е бил собственикът на китарата?
— Не знам — каза Глод, докато чукаше на първата врата, — но се надявам никога да не се върне да си я потърси.