— А това — каза Ридкъли, — е Ритуалът на АшкЕнт. Съвсем лесно се прави. Но трябва да използвате прясно яйце.
Сюзън примижа.
На пода бяха начертали кръг. Заобикаляха го странни страховити форми, макар че когато си настрои съзнанието тя си даде сметка, че това са най-обикновени студенти.
— Кои сте вие? — попита тя. — Какво е това място? Веднага ме пуснете да си ходя!
Тя понечи да пресече кръга и се удари в невидима стена.
Студентите се бяха втренчили в нея, като някои, които са чували за съществуването на вида „жена“, но никога не са очаквали да се озоват толкова близо до такава.
— Настоявам да ме пуснете да си вървя! — Тя изгледа свирепо Ридкъли. — Ти не си ли магьосникът, когото видях снощи?
— Точно така — отвърна Ридкъли, — а това е Ритуалът на АшкЕнт. Извиква Смърт в кръга и той… а както може да е в този случай, тя, не може да си тръгне, докато ние не й позволим. Тука има много неща в тая книга, изписани със смешни дълги „и“-та, и се разправя за отричания от клетви и тържествени заклинания, но всичко е само заради шоуто, разбира се. Щом веднъж си се озовал вътре, край. Трябва да кажа, че твоят предшественик — ха, ама че майтап! — гледаше доста по-благосклонно на това.
Сюзън го изгледа кръвнишки. Кръгът си правеше номера с представите й за пространството. Изглеждаше крайно нечестно.
— И защо сте ме призовали тогава? — попита тя.
— Така е по-добре. Това по-подхожда на ръкописа — каза Ридкъли. — Ние имаме право да ти задаваме въпроси, ясно ли ти е. А ти трябва да им отговаряш. Честно.
— Е?
— Искаш ли да седнеш? Да пийнеш нещо?
— Не.
— Както предпочиташ. Тази нова музика… разкажи ни за нея.
— Вие сте Призовали Смърт, за да го попитате това?
— Не съм сигурен кого сме призовали — каза Ридкъли. — Наистина ли е жива?
— Аз… така мисля.
— Живее ли някъде?
— Изглежда е живяла в един инструмент, но мисля, че сега се движи из света. Може ли да си вървя?
— Не. Може ли да бъде убита?
— Не знам.
— Трябва ли да бъде тук?
— Какво?
— Трябва ли да бъде тук? — търпеливо повтори Ридкъли. — Дали е нещо, което се предполага да се случва?
Изведнъж Сюзън се почувства важна. Носеха се слухове, че магьосниците са мъдри — всъщност, точно оттам произлизаше и думата37.
Но те питаха нея за разни неща. Те я слушаха. В очите й засия гордост.
— Аз… не бих казала. Озовала се е тук поради някаква злополучна случайност. Това не е подходящият свят за нея.
Ридкъли изглеждаше самодоволен.
— Така си мислех и аз. Не е редно това, казвах. Тя кара хората да се опитват да са неща, които не са. Как можем да я спрем?
— Не мисля, че можете. Не е податлива към магия.
— Така. Музиката не е. Каквато и да е музика. Но нещо трябва да може да я спре. Покажи й кутията си, Пондър.
— Ъ-ъ… да. Ето.
Той вдигна капака. Музика, леко метална, но все още отчетлива, изплува в стаята.
— Звучи като паяк, затворен в кибритена кутия, нали? — рече Ридкъли.
— Не можете да възпроизвеждате така музиката върху парче тел в кутия — каза Сюзън. — Противоречи на природата.
Пондър изглежда си отдъхна.
— И аз това казвах — рече той. — Но тя така или иначе го прави. Иска.
Сюзън се вгледа в кутията.
Започна да се усмихва. Без дори следа от веселие.
— Тя разстройва хората — каза Ридкъли. — И… погледни това. — Той измъкна едно руло хартия от плаща си и го разгъна. — Хванахме някакво момче, което се опитваше да го залепи на портата. Надуло розови бузи! Така че взех му го и му казах да се изпарява, което — Ридкъли погледна самодоволно към пръстите си, — както се оказа, беше най-доброто. Разправя за някакъв фестивал на Музиката С Камъни В Нея. Цялата работа ще свърши с чудовища от някое друго измерение, които ще се появят тук, можеш да бъдеш сигурна. Точно това е нещото, дето най-често се случва тук наоколо.
— Моля да ме извините — обади се Големия Луд Адриан, с глас, зареден с подозрение, — не искам да създавам проблеми, нали, но това Смърт ли е или не? Виждал съм картинки, а те не приличат на нея.
— Ние направихме всичко по Ритуала — каза Ридкъли. — И това е което получихме.
— Да, но баща ми лови херинга, ама не намира само херинга в мрежата си — каза Сказ.
— Ъхъ. Тя може да е всеки — каза Тез Ужасни. — Аз си мислех, че Смърт е по-висок и по-кльощав.
— Има нещо момичешко в нея — каза Сказ.
Сюзън ги изгледа.
— Тя дори няма коса — рече Тез.
Сюзън се съсредоточи. Косата се появи в ръцете й, а обрамченото в синьо острие издаде звук като пръст, прокаран по ръба на чаша.
Студентите се изправиха.
— Но винаги съм си мислел, че е време за промяна — каза Тез.