— Така. Крайно време беше и на момичетата да им се даде шанс в някои професии — каза Сказ.
— Не смейте да ми говорите покровителствено!
— Точно така — рече Пондър. — Няма причина защо Смърт да е от мъжки род. Жените могат да са почти толкова добри, колкото и мъжете в работата.
— Много добре се справяш — каза Ридкъли.
Той се усмихна насърчително на Сюзън.
Тя му отвърна. Аз съм Смърт, помисли си тя — в технически смисъл, поне — а това е един стар дебелак, който няма право да ми нарежда каквото и да било. Ще го изгледам яростно, а той много скоро ще разбере сериозността на положението си. И тя го изгледа яростно.
— Млада госпожице — рече Ридкъли, — дали не би искала да закусиш?
„Поправения Барабан“ рядко се затваряше. Някъде около шест сутринта настъпваше временно затишие, но Хибискус оставаше отворен дотогава, докато имаше желаещи да пият.
Някой искаше много да пие. Някой неопределен седеше на бара. От него като че ли изтичаше пясък и, поне доколкото Хибискус можеше да различи, имаше цял куп стрели Клачианско производство, забити в него.
Барманът се наведе напред.
— Срещал ли съм ви преди?
— ИДВАМ ТУК ДОСТА ЧЕСТО, ДА. МИНАЛАТА СРЯДА, НАПРИМЕР.
— Ха! Тогава беше голяма работа. Точно тогава намушкаха горкия стар Винс.
— ДА.
— Ама просеше си го, да се нарича Винсент Неуязвимия.
— ДА. И НЕТОЧНО.
— Стражите казват, че било самоубийство.
Смърт кимна. Да влезеш в „Поправения Барабан“ и да се наречеш „Винсент Неуязвимия“ си беше чисто самоубийство според стандартите на Анкх-Морпорк.
— ТОВА ПИТИЕ ИМА МУХИ В НЕГО.
Барманът примижа срещу него.
— Това не е муха, господине — каза той. — Това е червей.
— О. ТОВА Е ПО-ДОБРЕ, ТАКА ЛИ?
— Предполага се да е там, господине. Мексикалско е, затова. Слагат червей вътре, за да покажат колко е силно.
— ДОСТАТЪЧНО СИЛНО, ЧЕ ДА УБИЕ ЧЕРВЕЙ?
Барманът се почеса по главата. Никога не беше се замислял за това по този начин.
— Това е просто нещо, което хората пият — неопределено каза той.
Смърт взе бутилката и я вдигна до това, което нормално би било нивото на очите. Червеят се завъртя самотно.
— КАК Е? — попита той.
— Ами, нещо като…
— НЕ ПИТАХ ТЕБ.
— Закуска? — каза Сюзън. — Искам да кажа: ЗАКУСКА?
— Трябва да е някъде по това време — каза Главният Ректор. — От толкова отдавна не съм закусвал с очарователна млада жена.
— Боже мой, всички сте толкова еднакво ужасни — каза Сюзън.
— Много добре, зачеркни „очарователна“ — равнодушно каза Ридкъли. — Но врабчетата чирикат в дърветата, слънцето наднича през стената, а на мен ми мирише на готвено, а да ядеш заедно със Смърт е шанс, който не се удава на всекиго. Дали случайно не играеш шах, а?
— Изключително добре — отвърна Сюзън, все още объркана.
— И аз така си помислих. Добре, момчета. Можете да се върнете отново към ръчкането на вселената. Насам, госпожице.
— Не мога да напусна кръга!
— О, можеш, ако аз те поканя. Всичко е въпрос на любезност. Не знам дали някога са ти обяснили цялата концепция?
Той посегна и я хвана за ръката. Тя се поколеба, после прекрачи тебеширената линия. Обзе я леко, тръпнещо чувство.
Студентите припряно отстъпиха назад.
— Продължавайте, заемайте се с работа — каза Ридкъли. — Насам, госпожице.
Сюзън никога не беше изпитвала ефекта от нечий чар. Ридкъли притежаваше доста от него, най-вече съсредоточен в играта на очите.
Тя го последва през моравите към Голямата Зала.
Масите за закуска бяха заредени, но незаети. На големия бюфет му бяха поникнали медни супници като есенни водорасли. Три доста млади прислужнички чакаха търпеливо зад редицата.
— Обикновено се самообслужваме — приказливо обясни Ридкъли, повдигайки капак. — Сервитьори и т.н. вдигат твърде много шу… това е някаква шега, нали?
Той побутна нещото под капака и направи знак към най-близкостоящата прислужница.
— Ти коя си? — попита той. — Моли, Поли или Доли?
— Моли, ваша светлост — каза прислужницата, като направи реверанс и трепереше леко. — Нещо не е наред ли?
— Наред-наред-наред-наред, не-е-наред-наред — повториха другите две момичета.
— Какво е станало с пушената херинга? Какво е това? Прилича на говежда пирожка — каза Ридкъли, докато гледаше момичетата.
— Госпожа Уитлоу даде нареждания на готвача — нервно каза Моли. — То е…
— … ъ-ъ-ъ…
— … то е бургер.
— На мен ми го разправяй — рече Ридкъли. — А защо имаш кошер, направен от коса на главата си, ако мога да попитам? Приличаш на кибритена клечка.