— Моля ви, господине, ние…
— Били сте на концерта на Рок-Музиката С Камъни В Нея, нали?
— Да, господине.
— Ъхъ, ъхъ.
— Вие, ъ-ъ, не сте хвърляли нищо на сцената, нали?
— Не, господине!
— Къде е госпожа Уитлоу?
— Настинала е и е на легло, господине.
— Изобщо не съм изненадан. — Ридкъли се обърна към Сюзън. — Хората ми играят тъпи номера, страхувам се.
— Аз ям само мюсли на закуска — каза Сюзън.
— Има овесена каша — каза Ридкъли. — Приготвяме я за Касиера, защото не го възбужда. — Той вдигна капака на един супник. — Да, още е тук — каза той. — Има някои неща, които Музиката С Камъни В Нея не може да промени, и едно от тях е кашата. Нека ти помогна с черпака.
Те седнаха един срещу друг на дългата маса.
— Е, не е ли хубаво? — попита Ридкъли.
— Ти подиграваш ли ми се? — подозрително попита Сюзън.
— Ни най-малко. Според моя опит, това, което най-вече улавяш в мрежите за херинга, е херинга. Но, ако говоря като смъртен — клиент, както може да се изразиш ти, — любопитно ми е да разбера защо съвсем изведнъж Смърт се оказва просто момиче, вместо одушевената томия, която познаваме и с която сме… сме запознати.
— Томия?
— Друга дума за скелет. Най-вероятно произлиза от „анатомия“.
— Той ми е дядо.
— А! Да, каза го вече. И това е вярно, така ли?
— Звучи малко глупаво, сега, като го казвам на някой друг.
Ридкъли поклати глава.
— Трябва да поработиш моята работа за пет минути. После ще ми разправяш за глупаво — рече той. Извади молив от джоба си и предпазливо повдигна горната половина на кифлата в чинията си.
— В това има сирене — каза той, с обвинителен тон.
— Но той се е запилял някъде и преди да се усетя, вече бях наследила цялата работа. Искам да кажа, не съм се натискала за това! Защо аз? Да трябва да се разхождам наоколо с тази глупава коса… не това исках от живота…
— Е, със сигурност не е нещо, за което ти раздават брошури, за да го избереш като бъдещата си професия — рече Ридкъли.
— Точно така.
— И предполагам, че си обречена на това? — попита Ридкъли.
— Ние не знаем къде е отишъл. Албърт казва, че бил много депресиран от нещо, но не щял да каже какво.
— Боже мой! Какво би могло да депресира Смърт?
— Албърт като че ли смята, че той би могъл да направи нещо… глупаво.
— Боже мой! Не твърде глупаво, надявам се. Нима е възможно това? Би било… мортицид, предполагам. Или цидицид.
За най-голямо удивление на Сюзън, Ридкъли я погали по ръката.
— Но сигурен съм, че всички ние ще си спим по-спокойно по леглата, като знаем, че ти отговаряш — каза той.
— Всичко е толкова мръсно! Добри хора умират глупаво, лоши хора живеят до дълбока старост… всичко е толкова дезорганизирано. Няма никакъв смисъл. Няма никаква справедливост. Искам да кажа, ето го това момче…
— Какво момче?
За ужас и изненада на Сюзън, тя откри, че се изчервява.
— Просто едно момче — каза тя. — Предполагаше се вече да е умряло доста смешно, а аз щях да го спасявам, но тогава музиката го спаси, а сега го въвлича във всякакви неприятности и аз така или иначе трябва да го спася, а не знам защо.
— Музика? — каза Ридкъли. — Да не би да свири на някаква китара?
— Да! Как разбра?
Ридкъли въздъхна.
— Когато си магьосник, развиваш инстинкт за тези неща. — Поразчопли още малко бургера си. — И маруля, неизвестно защо. И едно много, много тънко резенче кисела краставичка.
Остави хляба да падне.
— Музиката е жива — каза той.
Нещо, което през последните десет минути беше чукало настойчиво на вниманието на Сюзън, най-накрая използва ботушите си.
— О, божичко! — каза тя.
— Кой точно е той? — учтиво попита Ридкъли.
— Толкова е просто! Тя попада в капани! Променя хората! Те искат да свирят м… Трябва да тръгвам — припряно каза Сюзън. — Ъ-ъ, благодаря ти за кашата…
— Ти изобщо не си яла — мило отбеляза Ридкъли.
— Не, но… но наистина хубаво я погледах.
Тя изчезна. След известно време Ридкъли се наведе напред и неопределено махна с ръка в пространството, където до преди малко беше седяла, така, за всеки случай.
После бръкна в плаща си и извади плаката за Безплатния Фестивал. Огромни, големи неща с пипала, това беше проблемът. Събери на едно място достатъчно магия и материята на вселената се протърква начаса, точно като някой от чорапите на Декана, които, Ридкъли беше забелязал, бяха в някакви изключително ярки цветове през последните дни.
Той махна с ръка към прислужниците.
— Благодаря ти, Моли, Доли или Поли — каза той. — Можеш да разчистиш това.
— Ъхъ, ъхъ.
— Да, да, благодаря ви.
Ридкъли се почувства съвсем сам. Беше му харесало да разговаря с момичето. Тя като че ли беше единственият човек на това място, който не беше кротък луд, нито съвършено зает с нещо, което той, Ридкъли, не разбираше.