— Това е селска каруца — каза Глод. — Мога да позная една селска каруца, като я видя. Даже и ако е боядисана в синьо. И е съвсем очукана.
— Това е единственото, което можете да си позволите — каза Асфалт. — Както и да е, ще сложа прясна слама в нея.
— Аз пък си мислех, че отиваме с пощенската кола — рече Клиф.
— О, господин Диблър казва, че артистите от вашия калибър не е редно да пътуват с едно най-обикновено обществено превозно средство — каза Асфалт. — Освен това, той каза, че вие не бихте желали излишни разходи.
— Какво мислиш, Бъди? — попита Глод.
— Няма значение — неопределено отвърна Бъди.
Глод и Клиф размениха погледи.
— Обзалагам се, че ако ти отидеш да видиш Диблър и му поискаш нещо по-добро, ще го получиш — каза Глод с надежда.
— Има колела — каза Бъди. — Ще свърши работа.
Той се качи на каруцата и седна в сламата.
— Господин Диблър поръча няколко нови ризи — обади се Асфалт, давайки си сметка, че атмосферата не е много весела. — За турнето. Вижте, на гърба пише всяко място, на което ще ходим, не е ли чудесно?
— Да, когато Музикантската Гилдия ни извие вратовете, ще имаме възможност да видим къде сме били — каза Глод.
Асфалт изплющя с бич над конете. Те препуснаха леко с ход, който подсказваше, че възнамеряват да го запазят такъв през целия ден, и никакъв идиот, твърде слаб, че да съумее да използва бича наистина както трябва, няма да може да промени решението им.
— Пу дявулите, пу дявулите! Сифкъвия, викам аз. Пу дявулите. Той има жълто нам’тало, той е значи. Десет хиляди години! Пу дяволите!
— НАИСТИНА?
Смърт се отпусна.
Около огъня седяха половин дузина хора. И се веселяха. Бутилка обхождаше всички по ред. Е, всъщност тя беше половин консервна кутия, а Смърт не беше се ориентирал още какво има в нея или пък в по-голямото тенеке, което вреше на огъня от стари ботуши и кал.
Те не го попитаха кой е.
Никой от тях нямаше име, поне доколкото той можеше да каже. Имаха… прякори, като например Загазващия Кен или Ковчегът Хенри и Мръсния Стар Рон, които подсказваха нещо за това, кои са те, но нищо за това кои са били.
Тенекето стигна до него. Подаде го по-нататък, колкото можа по-тактично и се облегна кротко назад.
Хора без имена. Хора, които бяха невидими, точно колкото и той. Хора, за които Смърт винаги беше свободна алтернатива. Би могъл да поостане тук известно време.
— Безплатна музика — изръмжа господин Клийт. — Безплатна! Що за идиот е тоя, дето прави безплатна музика? Поне си оставяш шапката на земята и караш хората да пуснат някоя излишна монета в нея. Иначе какъв е смисълът?
Той се загледа в листа хартия пред него толкова дълго, че Торбоустия се прокашля учтиво.
— Мисля — рече господин Клийт. — Този нещастник Ветинари. Каза, че зависело от Гилдиите да прилагат законите си…
— Чух, че напускали града — каза Торбоустия. — На турне. Из страната, казаха. Там нашият закон не важи.
— Страната — каза Господин Клийт. — Опасно място е това, страната.
— Тъй — съгласи се Торбоустия. — Има репи, като начало.
Погледът на Господин Клийт се спря върху счетоводните книги на Гилдията. Мина му през ума не за пръв път, че твърде много хора се осланяха на желязото и стоманата, когато златото изковаваше някои от най-добрите възможни оръжия.
— Господин Дауни още ли е шеф на Гилдията на Убийците? — попита той.
Останалите музиканти изведнъж придобиха нервен вид.
— Убийци? — каза Херберт, „господин Клавесинова Стъпка“. — Не мисля, че някой някога е ходил при Убийците. Това е работа на Гилдията, нали така? Не можем да допуснем някоя друга гилдия да се намесва.
— Точно така — каза Торбоустия. — Какво ще стане, ако хората случайно разберат, че сме се възползвали от Убийците?
— Ще се сдобием с доста много нови членове — каза господин Клийт трезво, — и може би ще успеем да увеличим вноските. Ха. Ха. Ха.
— Я чакай малко — каза Торбоустия. — Аз нямам нищо против да се погрижим за хората, които не искат да се присъединят. Това е поведение, което подхожда на гилдията, наистина. Но Убийците… ами…
— Какво ами? — попита господин Клийт.
— Те убиват хора.
— Искаш безплатна музика, така ли? — каза Господин Клийт.
— Е, разбира се, че не искам…
— Не си спомням да говореше така, когато подскачаше нагоре-надолу по пръстите на оня уличен цигулар миналия месец — каза Господин Клийт.
— Е, да, ама то не беше като, ами убийство — каза Торбоустия. — Искам да кажа, че той можеше да върви след това. Е, да пълзи поне. А и можеше да продължи да си изкарва хляба — добави той. — Не с нещо, което изисква употреба на ръцете му, наистина, но…