— А онова момче, дето свиреше на стотинка? Онова, дето изсвирваше по един тон всеки път, когато кихне? Ха. Ха. Ха.
— Да, ама то не е също…
— Знаеш ли го Уидаун, майстора на китари? — попита господин Клийт.
Торбоустия загуби равновесие при смяната на посоката.
— Казаха ми, че продавал китари така, сякаш следващата сряда няма никога да дойде — каза господин Клийт. — Но не виждам никакво увеличение на членската маса, а ти?
— Ами…
— Веднъж щом хората свикнат с мисълта, че могат да слушат музика безплатно, къде ще свърши цялата работа?
Той изгледа ядосано другите двама.
— Н’нам, господин Клийт — рече Стъпката покорно.
— Много добре. А Патрицият се държа иронично с мен — каза господин Клийт. — Няма да го позволя втори път. Сега само Убийците ще се справят.
— Не съм сигурен, че е редно наистина да убиваме хората — твърдоглаво рече Торбоустия.
— Не искам да чуя нито дума повече от теб — каза господин Клийт. — Това е работа на гилдията.
— Да, но това е нашата гилдия…
— Точно така! Затова млъквай! Ха! Ха! Ха!
Каруцата трополеше сред безкрайните зелеви полета, които водеха към Псевдополис.
— И преди съм бил на турне, да ви кажа — обади се Глод. — Когато бях със Снори Снорисказън И Месинговите Му Идиоти. Всяка нощ различно легло. Много скоро забравяш кой ден от седмицата е.
— А кой ден сме днес? — попита Клиф.
— Виждаш ли? А едва-що сме тръгнали на път… какво… три часа? — попита Глод.
— Къде ще спрем довечера? — попита Клиф.
— Скроут — отвърна Асфалт.
— Звучи ми наистина интересно място — каза Клиф.
— Бил съм там и по-рано, с цирка — рече Асфалт. — Той е нищо и никакво градче и има-няма един кон.
Бъди погледна настрани от каруцата, но не си струваше усилието. Богатите наносни Равнини Сто представляваха житницата на континента, но не и вдъхваща страхопочитание панорама, освен ако не си от онези хора, които се вдъхновяват от около петдесет и три вида зеле и осемдесет и един вида боб.
Разположено почти през всяка една миля върху разделените на квадрати поля, се намираше село, а разположени малко по-надалеч, се намираха градовете. Наричаха се градове, защото бяха по-големи от селата. Каруцата мина през няколко от тях. Имаха две улици на кръст, една кръчма, един магазин за семена, една ковачница, една конюшня с име от рода на „КОНЮШНЯТА НА ДЖО“, няколко хамбара, трима старци, седнали пред кръчмата, и трима младежи, мотаещи се пред конюшнята и кълнящи се, че един ден, ама наистина много скоро, ще се чупят от града и ще хванат накъдето им видят очите из широкия свят. Наистина скоро. Тия дни.
— Напомня ти за вкъщи, а? — каза Клиф, като сръга Бъди.
— Какво? Не! Лламедос е целлият в плланини и доллини. И дъжд. И мъглла. И вечнозеллени храсти.
Бъди въздъхна.
— Сигурно си имал страхотна къща там? — попита тролът.
— Просто коллиба — каза Бъди. — Направена от земя и дърво. Е, всъщност от калл и дърво.
Той въздъхна отново.
— Така е на път — каза Асфалт. — Меланхолия. Няма с кого другиго да си поговориш, освен един с друг, знам хора, дето тотално се побър…
— Колко стана вече? — попита Клиф.
— Три часа и десет минути — каза Глод.
Бъди въздъхна.
Те бяха невидими хора, осъзна Смърт. Той беше свикнал с невидимостта. Вървеше в комплект с работата. Хората не го виждаха, докато нямаха друг избор.
От друга страна, той беше антропоморфна персонификация. Докато Мръсния Стар Рон беше човек, поне от техническа гледна точка.
Мръсния Стар Рон си изкарваше криво-ляво прехраната с това да следва хората по петите, докато не му дадяха пари да спре. Освен това имаше и куче, което беше добавило нещо към миризмата му. Беше един сиво-кафяв териер с разпорено ухо и гадни ивици гола кожа. То просеше с една стара шапка между редките си останали зъби, и тъй като хората общо взето даваха на животните онова, което отказваха на човешките същества, то допринасяше значително към трудоспособната сила на групата.
Ковчегът Хенри, от друга страна, си изкарваше хляба като не ходеше никъде. Хората, организиращи важни социални мероприятия, му изпращаха анти покани и малки парични подаръци, за да се застраховат, че той няма да отиде. Така беше, защото ако не го направеха, Хенри имаше навика да се примъкне подкупващо на сватбеното тържество и да покани хората да разгледат забележителната му колекция от кожни заболявания. Освен това имаше кашлица, която звучеше почти материално твърда.
Имаше табела, на която беше написано с тебешир: