Арнолд Странични нямаше крака. Това беше липса, която като че ли не фигурираше много-много сред проблемите му. Той имаше навика да сграбчва хората за коленете и да казва: „Можеш ли да ми развалиш едно пени?“, неизменно облагодетелствайки се от последващото церебрално объркване.
А онзи, когото наричаха Мъжът Патица, имаше патица на главата си. Никой не го споменаваше. Никой не му обръщаше внимание. То като че ли беше дреболия без никакво значение, също като липсата на крака у Арнолд или независимата миризма на Мръсния Стар Рон, или пък вулканичното плюене на Хенри. Но то не спираше да тормози иначе мирното съзнание на Смърт.
Той се чудеше как да зачекне темата.
— В КРАЯ НА КРАИЩАТА — мислеше си той, — ТОЙ ТРЯБВА ДА ЗНАЕ, НАЛИ ТАКА? ТО НЕ Е КАТО ДА ИМАШ МЪХ НА ПАЛТОТО ИЛИ НЕЩО ДРУГО…
По общо съгласие бяха нарекли Смърт господин Скраб39. Той не знаеше защо. От друга страна се намираше сред хора, които биха могли да проведат задълбочен разговор и с вратата. Сигурно бяха си намерили логическо основание.
Просяците прекарваха дните си, бродейки невидими из улиците, където хората, които не ги виждаха, внимателно зачеркваха от маршрута си и им хвърляха някоя и друга монета. Господин Скраб се вписваше много добре. Когато поискаше пари, хората откриваха, че им е невъзможно да кажат не.
Скроут нямаше даже и река. Той съществуваше просто защото имаше толкова много земя, която те чака напред, че трябваше да има и нещо друго.
Имаше две улици на кръст, една кръчма, един магазин за семена, една ковачница, няколко хамбара и, като белег за оригиналност, една конюшня, наречена „КОНЮШНЯТА НА СЕТ“.
Нищо не шаваше. Даже и мухите спяха. Дълги сенки бяха единствените, които бродеха из улиците.
— Струва ми се, ти каза, че това бил нищо-и-никакъв град и имал един кон — рече Клиф, когато спряха на отъпканата, разкаляна земя, която вероятно се величаеше с названието Градски Площад.
— Сигурно е умрял — отвърна Асфалт.
Глод се изправи в каруцата и протегна широко ръце. Изкрещя:
— Привет, Скроут!
Табелката над конюшнята се откачи от последния останал й пирон и тупна в праха.
— Това, което ми харесва в този живот на колела — рече Глод, — е очарователните хора и интересните места.
— Предполагам, че се съживява нощем — каза Асфалт.
— Да — каза Клиф. — Да, това го вярвам. Да. Този ми изглежда точно като град, дето се съживява нощем. Прилича ми сякаш целият град е погребан на кръстопът, забучен на шиш.
— Като говорим за шишчета… — рече Глод.
Погледнаха към кръчмата. Напуканата и олющена табела едва успяваше да предаде думите „Веселото Зеле“.
— Съмнявам се — каза Асфалт.
В сумрачната кръчма седяха хора, потънали в сърдито мълчание. Пътниците бяха обслужени от кръчмаря, поведението на когото подсказваше, че се надява те да умрат в ужасни мъки в мига, в който напуснат сградата. Бирата имаше такъв вкус, сякаш бе щастлива, че ще е съучастник да доведе до такова положение на нещата.
Те се сгушиха на една маса с ясното съзнание, че са привлекли всички погледи върху себе си.
— Чувал съм за подобни места — прошепна Глод. — Влизаш в някое такова градче с име като „Приятелски“ или „Дружелюбност“, а на следващия ден от теб са останали едни оглозгани ребра само.
— Не и от мен — рече Клиф. — Много съм каменист.
— Е, ти ще си в алпинеума тогава — каза джуджето.
Той се огледа към редицата намръщени лица и вдигна театрално халбата си.
— Зелето върви ли добре? — попита той. — Виждам по полето, че е хубаво и жълто. Зрее, а? Т’ва е добре, а?
— Т’ва е Коренова Муха, т’ва е — обади се някой от сенките.
— Добре, добре — каза Глод. Той беше джудже. Джуджетата не се занимаваха със земеделие.
— В Скроут не обичаме цирка — каза друг глас. Беше бавен, дълбок глас.
— Ние не сме цирк — оживено отрече Глод. — Ние сме музиканти.
— В Скроут не обичаме музиканти — каза друг глас.
Тъмнината като че ли се изпълни с нови и нови фигури.
— Ъ… а какво обичате в Скроут? — попита Асфалт.
— Ами — обади се барманът, сега вече само едно очертание в сгъстяващия се мрак, — по това време на годината обикновено си правим барбекю долу в алпинеума.
Бъди въздъхна.
Това беше първият път, когато издаваше някакъв звук, откакто бяха пристигнали в града.
— Предполлагам, че е най-добре да им покажем какво свирим — каза той. Гласът му прозвуча като струна.
Беше малко по-късно.
Глод погледна към дръжката на вратата. Беше дръжка на врата. Хващаше се с ръка. Но какво трябваше да се случи сега?