— Дръжка на врата — каза той, в случай че това можеше да помогне.
— Предп’л’га съ дъ нъпр’виш н’што с нея — обади се Клиф, някъде близко откъм пода.
Бъди се пресегна покрай джуджето и завъртя дръжката.
— Удивително — каза Глод и залитна напред. Повдигна се от пода и се огледа.
— К’во е т’ва?
— Собственикът на кръчмата каза, че можем да останем тук безпллатно — каза Бъди.
— Ам’че каша — рече Глод. — Я н’кой дъ ми д’н’се мътла и ч’тка нез’бв’но.
Асфалт влезе, олюлявайки се, като носеше багажа в ръце и с торбата с камъните на Клиф в зъби. Пусна всичко на земята.
— Е, беше удивително, господине — каза той. — Начинът, по който просто влязохте в оня хамбар и казахте, и казахте… какво точно казахте?
— Да направим шоуто още тук — каза Бъди, легнал на един сламен матрак.
— Удивително! Сигурно се стичаха от мили наоколо!
Бъди се зазяпа в тавана и изсвири няколко акорда.
— А онова барбекю! — каза Асфалт, все още излъчващ ентусиазъм. — А сосът!
— Гов’дото! — каза Глод.
— Въглищата — промърмори Клиф щастливо. — Около устата му имаше широк черен кръг.
— А кой би си помислил — подхвърли Глод, — че можеш да свариш такава бира от карфиол?
— Страхотен връх имаше отгоре — рече Клиф.
— Страхувах се, че аха! — за малко да загазим, преди да започнете да свирите — каза Асфалт, изтърсвайки дървениците от още един матрак. — Не знам как ги накарахте да се разтанцуват така.
— Да — каза Бъди.
— А даже не ни платиха — промърмори Глод. Тръшна се долу. Скоро след това последва хъркане с леко метален приглас поради ехтенето в каската му.
Когато останалите заспаха, Бъди остави китарата на леглото, отвори тихо вратата, смъкна се тихо на долния етаж и излезе навън в нощта.
Би било хубаво, ако имаше пълнолуние. Или поне сърп. Пълнолуние би било по-добре. Но имаше само полумесец, който никога не се появява в романтичните или окултни картини, въпреки факта, че той всъщност наистина е най-магическата фаза.
Носеше се миризмата на вкиснала бира, на гниещо зеле, жар от барбекю и недостатъчна канализация.
Той се облегна на конюшнята на Сет. Тя леко се раздвижи.
Чудесно беше, когато е на сцена, или, както се беше случило тази вечер, на стара врата от хамбар, върху няколко тухли. Всичко беше в ярки цветове. Усещаше нажежени до бяло образи да се вият из съзнанието му. Тялото му се чувстваше така, сякаш гори, но освен това, което беше важното, сякаш се предполагаше то да гори. Чувстваше се жив.
И тогава, след това, той се почувства умрял.
Все още имаше цвят в света. Различаваше го като цвят, но като че ли носеше тъмните очила на Клиф. Звуците идваха като през памучна вълна. Очевидно барбекюто беше добро, Глод се беше заклел в това; но за Бъди то беше просто мръвка и нищо друго.
Една сянка се раздвижи в пространството между две сгради…
От друга страна, той беше най-добрият. Знаеше го не като някакъв повод за гордост или арогантност, а просто като факт. Усещаше как музиката изтича от него и се прелива в публиката…
— Този ли, господине? — прошепна сянка досами конюшнята, щом Бъди се отдалечи по обляната в лунна светлина улица.
— Да. Първо този и после в кръчмата за другите двама. Даже и големият трол. Има петно на тила.
— Но не Диблър, господине?
— Странно, но не. Не е тук.
— Жалко. Веднъж си купих пирожка с месо от него.
— Това е примамливо предложение, но никой няма да ни плати за Диблър.
Убийците извадиха ножове, остриетата потъмнени, за да избегнат издайническия блясък.
— Бих могъл да ви дам два пенса, господине, ако това би помогнало.
— Със сигурност е съблазнително…
Старши Убиецът се притисна към стената, щом стъпките на Бъди станаха по-ясни.
Той стисна ножа на височината на кръста. Никой, който изобщо знаеше нещо за ножовете, не използваше известния удар от рамо, така любим на илюстраторите. Беше аматьорски и неефективен. Един истински професионалист би замахнал нагоре. Пътят към нечие сърце минава през стомаха му.
Той дръпна ръка назад и се приготви…
Един пясъчен часовник, светещ в бледо синьо, внезапно прелетя пред очите му.
— ЛОРД РОБЪРТ СЕЛАЧИИ? — каза глас досами ухото му. — ТОВА Е ВАШИЯТ ЖИВОТ.
Той примижа. Не можеше да има грешка в името, изписано върху стъклото. Виждаше всяка малка песъчинка, изтичаща към миналото…
Обърна се, погледна към закачулената фигура и си плю на петите.
Помощникът му беше вече на стотина стъпки оттам и продължаваше да набира скорост.
— Извинявай. Кой беше това?
Сюзън пъхна пясъчния часовник обратно в плаща си и разтърси коси.