— Скам — тихо каза Краш, — какво си купил?
— Погледни го от тази страна — каза Скам с поизпотена веселост, — то е донякъде панталони от леопардова кожа и риза и шапка все от нея.
— Скам — каза Краш, а гласът му — едва чут от смирена заплаха, — ти си купил леопард, нали така?
— Нещо като леопард, да.
— О, божичко…
— Но един вид истински удар за двайсет долара — каза Скам. — Каза, че всичко съществено важно му е наред, тъй каза човекът.
— Тогава защо е искал да се отърве от него? — попита Краш.
— Малко нещо е глух. Не можел да чува звероукротителя, тъй рече.
— Е, не ни върши работа!
— Не разбирам защо. Панталоните ти не трябва да чуват.
— ОТДЕЛЕТЕ ЕДНА МОНЕТА, МЛАДИ ГОСПОДИНЕ?
— Чупка, дядка — небрежно рече Краш.
— КЪСМЕТ.
— Твърде много просяци се навъдиха тия дни, разправя баща ми — рече Краш, когато отминаха. — Той казва, че Гилдията на Просяците трябва да направи нещо по въпроса.
— Но просяците всички принадлежат на Гилдията — обади се Джимбо.
— Е, тогава не трябва да приемат толкова много хора.
— Но това е по-добре, отколкото да ходят по улиците.
Скам, който от цялата група притежаваше най-малкото количество умствена дейност, която да протича между него и истинското наблюдение върху света, се влачеше най-отзад. Изпитваше тягостното чувство, че току-що е минал през нечий гроб.
— Онзи изглеждаше нещо малко слаб — промърмори той.
Останалите не му обръщаха никакво внимание. Бяха се върнали на обичайния спор.
— Писна ми да сме „Тайнствената Материя“ — каза Джимбо. — Глупаво име.
— Наистина, наистина слаб — мърмореше Скам. Прерови си джоба.
— Да, на мен най ми харесваше, когато бяхме „Комуто“ — каза Ноди.
— Но ние бяхме „Комуто“ само за половин час! — каза Краш. — Вчера. Помежду времето, когато бяхме „Мастилените Петна“ и „Оловен Балон“, спомняш ли си?
Скам откри една монета от десет пени и се обърна.
— Трябва да съществува някое хубаво име — каза Джимбо. — Обзалагам се, че ще го познаем, че е хубаво на мига, в който го видим.
— О, да. Е, все пак трябва да се разберем за някое име, за което няма да почнем да се караме само след пет минути — заяви Краш. — Никак не е от полза за кариерата ни, ако хората не знаят кои сме ние.
— Господин Диблър казва, че определено е — рече Ноди. — Да, но тъпан прах не хваща, така казва баща ми — настоя Краш.
— Ето ти, стари човече — рече Скам в дъното на улицата.
— БЛАГОДАРЯ ТИ — каза признателно Смърт.
Скам забърза, за да настигне останалите, които се бяха върнали на темата за леопардите със слухови проблеми.
— Къде го сложи, Скам? — попита Краш.
— Е, нали се сещаш за спалнята ти…
— Как можеш да убиеш леопард? — попита Ноди.
— Ей, имам една идея — мрачно каза Краш. — Ще го оставим да се задуши от Скам.
Гарванът разгледа часовника в коридора с обиграното око на някой, който знае цената на добрата подпора.
Както бе отбелязала Сюзън, не беше толкова малък, колкото изместен в измеренията; изглеждаше малък, но по същия начин, по който нещо много голямо на голямо разстояние изглежда малко — т.е., съзнанието продължава да напомня на очите, че грешат. Но той беше и наблизо. Беше направен от някакво тъмно, почерняло от времето дърво. Имаше махало, което бавно се люлееше.
Часовникът нямаше стрелки.
— Внушително — каза гарванът. — Тази остра коса на махалото. Чудесно изпипано. Много готическо. Никой не би могъл да погледне към този часовник и да не си помисли…
— ЦЪЪРР!
— Добре, добре, идвам. — Гарванът изпърха до една украсена рамка на врата. На нея имаше мотив с черепи и кости.
— Отличен вкус.
— ЦЪЪРР. ЦЪЪРР.
— Е, всеки може да се справи с водопровода, предполагам. — Интересен факт. Ти знаеше ли, че тоалетната всъщност е назована по името на господин Чарлз Тоалетна? Не са много хората…
— ЦЪЪРР.
Смърт на Плъховете бутна голямата врата, водеща към кухнята. Тя се отвори широко със скърцане, но още веднъж нещо не беше съвсем наред. Слушащият изпитваше усещането, че скърцането е добавено от някой, който, чувствайки, че една такава врата, с това обкръжение, е редно да скърца, е добавил такова.
Албърт миеше съдове на каменната мивка и гледаше в нищото.
— О! — каза той, като се обърна, — ти ли си. Какво е това нещо?
— Аз съм гарван — каза гарванът нервно. — По стечение на обстоятелствата, една от най-интелигентните птици. Повечето хора биха казали, че е вид скорец, но…
— ЦЪЪРР!
Гарванът напери крила.
— Тук съм като преводач.