В крайна сметка тя откри едно по-малко и по-тясно стълбище.
— Албърт?
Най-горе имаше врата.
— Албърт? Има ли някой?
То не си е баш натрисане, ако първо извикам, каза си тя. Отвори вратата.
Това беше много малка стая. Наистина малка. Съдържаше няколко отломки от спална гарнитура и малко, тясно легло. Малък шкаф побираше шепа малки книжки с незаинтригуващ вид. На пода лежеше парче старинна хартия, което, когато Сюзън го вдигна, се оказа изписано с числа, всичките зачеркнати, с изключение на последното, което беше 19.
Една от книгите беше „Градинарство При Трудни Условия.“
Тя слезе обратно в кабинета. Знаеше предварително, че в къщата няма никой. Из въздуха се носеше мъртво усещане.
Същото усещане го имаше и в градините. Смърт можеше да създаде повечето неща с изключение на водопроводна система. Но не можеше да създаде самия живот. Той трябваше да бъде добавен, като маята в хляба. Без него всичко беше красиво нагласено и подредено и скучно, скучно, скучно.
Ето така трябва да е било, помисли си тя. И тогава, един ден, той е осиновил майка ми. Бил е любопитен.
Тя отново пое по пътеката, водеща към овощната градина.
И когато аз съм се родила, Мама и Татко са били толкова уплашени, че съм се чувствала добре тук, че те ме отгледали като… е… Сюзън. Що за име е това за внучката на Смърт? Такова момиче би трябвало да има по-хубави скули, права коса и име с много В-та и Х-та в него.
И там, още веднъж, беше нещото, което той беше направил за нея. Съвсем сам. Изработвайки го цялото по основните закони…
Люлка. Най-обикновена люлка.
Вече нагряваше до червено в пустинята между Клач и Хершеба.
Въздухът затрептя, после се чу пукване. Албърт се появи върху една пясъчна дюна. На хоризонта се виждаше глинено-тухлено укрепление.
— Клачианския Чуждестранен Легион — измърмори той, докато пясъкът започваше своя неумолим напредък в ботушите му.
Албърт се помъкна нататък със Смърт на Плъховете, седнал на рамото му.
Той почука на вратата, от която стърчаха няколко стрели. След известно време се открехна малка преграда.
— Какво искаш, офенди? — обади се един глас някъде изотзад.
Албърт вдигна снимка.
— Да си виждал някой, дето не прилича на този? — попита той.
Последва мълчание.
— Тогава нека го кажем така: да сте виждали някой загадъчен непознат, който не говори за миналото си? — попита Албърт.
— Това е Клачианския Чуждестранен Легион, офенди. Хората не говорят за миналото си. Те идват тук, за… за да…
След като паузата се задълбочи твърде много, Албърт го осени идеята, че само от него зависи дали разговорът ще се възобнови отново.
— Забравят?
— Точно. Да забравят. Да.
— Е, да сте имали напоследък някои нови доброволци, които са били малко, нека кажем, странни?
— Може и да сме имали — бавно каза гласът. — Не си спомням.
Преградата се затръшна.
Албърт отново потропа по нея. Преградата се отвори.
— Да, какво има?
— Сигурен ли си, че не си спомняш?
— Да си спомням какво?
Албърт пое дълбоко дъх.
— Настоявам да видя командващия ви офицер!
Преградата се затвори. После се отвори.
— Извинявайте. Оказва се, че аз съм командващият офицер. Вие не сте нито Д’рег, нито Хершебианец, нали?
— Не знаеш ли?
— Аз съм… съвсем сигурен съм, че сме. Веднъж. Знаете как е… глава като… такова, знаете… С дупки на… Сушите марули вътре… ъ…
Чу се шум от дърпане на резета, и една портичка се открехна в по-голямата порта.
Вероятният офицер беше сержант, поне доколкото Албърт беше изобщо запознат с Клачианските чинове. Имаше онзи вид на човек, който, заедно с всички неща, дето не може да си спомни, може да включи сред тях и здравия нощен сън. Ако се сетеше да го направи.
Вътре в крепостта имаше и неколцина други Клачиански войници, седнали или просто изправени. Много бяха превързани, а съществуваше и един доста по-голям брой войници, свлечени или легнали върху отъпкания пясък, които никога повече нямаше да се нуждаят от нощен сън.
— Какво става тук? — попита Албърт. Тонът му беше властнически и сержантът установи, че му отдава чест.
— Нападнаха ни Д’регите — каза той, като леко се олюляваше. — Бяха стотици! Превишаваха ни… ъ-ъ… кое число следва след девет? Има едно в него.
— Десет.
— Десет към един, господине.
— Виждам, обаче, че ти си оцелял — каза Албърт.
— А! Да. Ъ. Да. Ето това усложнява малко цялата работа, всъщност. Ъ. Ефрейтор? Ти си това. Не, ти, точно до него. Онзи, с двете нашивки?
— Аз ли? — каза дребен дебел войник.
— Да. Разкажи му какво се случи.