— О! Добре. Ъ. Ами, копелетата му ни засипаха със стрели, нали така? И по всичко изглеждаше, че с нас е свършено. После някой предложи да изправим телата на стените, заедно с копията и арбалетите им и всичко останало, така че кучите му синове да си мислят, че още се държим…
— Не е оригинална идея, напомням ти — намеси се сержантът. — Прилагали са я десетки пъти.
— Ъхъ — каза ефрейторът сковано. — И те това трябва да са си помислили. И тогава… и тогава… когато те вече галопираха надолу по пясъчните дюни… когато почти вече ни бяха връхлетели, със смях и т.н., викайки разни неща като „пак онзи стар трик“… някой извика „Огън!“, и те стреляха.
— Мъртвите…?
— Аз се включих в Легиона, за да… ъ-ъ… така де, със съзнание… — започна ефрейторът.
— Забравиш? — каза Албърт.
— Точно така. Да забравя. И добре се справях. Но няма да мога да забравя стария ми другар Наджър Малик, целият надупчен със стрели, но как продължава да стреля срещу врага. Не за дълго. Ще се опитам, предупреждавам ви.
Албърт погледна нагоре към стените. Бяха празни.
— Някой ги подреди под строй и всички си тръгнаха в боен марш след това — каза ефрейторът. — А аз току-що излязох навън, за да погледна, и видях само гробове. Трябва да са си ги изкопали един на друг…
— Кажи ми — рече Албърт, — кой е този „някой“, за когото непрекъснато споменаваш?
Войниците се спогледаха.
— Тъкмо за това си говорехме — каза сержантът. — Опитвахме се да си спомним. Той беше в… Ямата… когато започна всичко…
— Висок, такъв ли беше? — попита Албърт.
— Може и висок да беше, може и висок да беше — кимна ефрейторът. — Имаше висок глас, определено. — Той като че ли се изненада от думите, излизащи от собствената му уста.
— Как изглеждаше?
— Ами, имаше… с… и беше май… малко или много…
— Изглеждаше ли… силен и дълбок? — попита Албърт.
Ефрейторът облекчено се ухили.
— Той е — рече той. — Лично… Лично… Бо… Бо… не си спомням много името му…
— Знам, че когато излезе от… — започна сержантът и раздразнено защрака с пръсти, — … нещо, дето го отваряш и затваряш. Направено от дърво. С панти и резета. Благодаря ви. Порта. Точно така… порта. Когато излезе през портата, той каза… какво каза той, ефрейтор?
— Той каза: „И НАЙ-ПОСЛЕДНАТА ПОДРОБНОСТ“, сър.
Албърт огледа укреплението наоколо.
— Значи си е тръгнал.
— Кой?
— Човекът, за когото току-що ми разказвахте.
— О! Да. Ъ-ъ. Дали нямате някаква представа кой беше той, офенди? Искам да кажа, удивително беше… като говорим за поуката…
— Esprit de corpse42 — каза Албърт, който понякога можеше да става и гаден. — Предполагам, че не е споменал къде отива след това?
— Къде кой да отива след това? — попита сержантът, като сбръчка чело в искрен въпрос.
— Забравете, че съм попитал — рече Албърт.
Той огледа за последен път малкото укрепление. Може би в историята на света нямаше да има кой знае какво голямо значение дали то ще оцелее или не, дали пунктираната линия на картата щеше да минава насам или нататък. Точно като Господаря, който си играе с нещата…
Понякога той се опитва да бъде и човек, помисли си той. И цялата я оплесква.
— Продължавай, сержант — каза той и пое към пустинята.
Легионерите го наблюдаваха, докато изчезна сред дюните, след което се заеха да разчистват укреплението.
— Кой мислиш, че беше той?
— Кой?
— Човекът, когото току-що спомена.
— Направих ли го?
— Какво си направил?
Албърт се изкачи на една дюна. Оттук пунктираната линия едва-едва се виждаше, виейки се измамно сред пясъка.
— ЦЪЪРР.
— Ти и аз двамата — отвърна Албърт.
Извади една изключително мърлява кърпичка от джоба си, завърза я във всеки край и си я сложи на главата.
— Така — каза той, но в гласа му пробягна нотка несигурност. — Струва ми се, че в това не сме много логични.
— ЦЪЪРР.
— Искам да кажа, можем вечно така да си го гоним.
— ЦЪЪРР.
— Така че може би е редно да помислим за това.
— ЦЪЪРР.
— Така… ако ти беше на Диска и определено се чувстваше малко кофти, и можеше да отидеш ама абсолютно навсякъде, навсякъде, където си поискаш… къде би отишъл?
— ЦЪЪРР?
— Абсолютно навсякъде. Но някъде, където никой не си спомня как се казваш.
Смърт на Плъховете се огледа в безкрайната, скучна и преди всичко суха пустиня.
— ЦЪЪРР.
— Знаеш ли, мисля, че си прав.
Беше на едно ябълково дърво.
Той ми направи люлка, спомни си Сюзън.
Тя седна и се загледа в нещото.
Беше доста сложно. Дотолкова, доколкото мисленето, стояло зад него можеше да се загатва от завършената конструкция, то беше протекло така: