Ясно, че люлката трябва да се окачи на най-здравия клон.
Всъщност — безопасността бидейки от първостепенна важност — би било най-добре да я окачи на двата най-здрави клона, по един за всяко въже.
Оказало се, обаче, че те се намират на срещуположните краища на дървото.
Никога не се връщай назад. Това беше част от логиката. Винаги упорствай напред, крачка по логическа крачка.
Така че… той беше отстранил около шест стъпки от средната част на дървесния ствол, давайки възможност по този начин на люлката да, ами, да се люлее.
Дървото не беше умряло. Още си беше доста здраво.
Липсата на една съществена част от ствола, обаче, беше представила нов проблем. Той беше превъзмогнат чрез добавянето на две големи подпори под клоните, малко по-навън от въжетата на люлката, държейки цялата горна част на дървото на приблизително подходящата височина над земята.
Спомни си как се беше смяла, дори и тогава. А той бе стоял там, съвсем неспособен да разбере какво не е наред.
И тогава тя го видя цялото, цялото разрушено.
Така работеше Смърт. Той никога не разбираше съвсем точно какво прави. Правеше нещо, а то се оказваше не както трябва. Майка й. Внезапно той се беше озовал с една зряла жена на ръце, а не знаеше какво следва да направи по-нататък. Така че направи нещо друго, за да оправи това, което само още повече обърка нещата. Баща й. Чирак на Смърт! И когато и това се обърка, а потенциалната му обърканост беше вградена в самото него, той направи нещо друго, за да го поправи.
Беше обърнал пясъчния часовник.
А след това, всичко беше въпрос на математика.
И Дългът.
— Привет… по дяволите, Глод, кажи ми къде сме… Сто Лат! Йиее!
Това беше дори още по-голяма публика. Беше имало повече време да се разлепят афишите, повече време от устната реклама на Анкх-Морпорк. А и групата си даде сметка, че солидна тълпа хора ги беше последвала от Псевдополис.
В една кратка пауза между изпълненията, точно преди момента, когато хората започваха да подскачат по мебелите, Клиф се надвеси към Глод.
— Виждаш ли онази тролка на първия ред? — попита той. — Онази, дето Асфалт й подскача по пръстите?
— Онази, дето прилича на изкопана пръст?
— Тя беше в Псевдополис — каза Клиф, сияещ. — Не сваля очи от мене!
— Давай тогава, момче — рече Глод, изливайки плюнката от тръбата си. — Яко хлътване, а?
— Мислиш ли, че е някоя от онези навлеци, дето Асфалт ни предупреждаваше?
— Би могло.
Други новини също се бяха разпространили бързо. Зората видя още една предекорирана хотелска стая, кралско възвестие от Принцеса Кели групата да е вън от града до един час под страх от смъртно наказание и последващо бързо отпътуване.
Бъди лежеше в каруцата, докато тя подскачаше по паветата към Куирм.
Тя не беше дошла там. Беше разгледал публиката и в двете нощи, но тя не беше там. Дори беше станал посред нощ и тръгна из празните улици, в случай, че тя го търсеше. Сега той се чудеше дали тя съществува. Ако беше въпрос за това, той не беше напълно сигурен за това дали той самият съществува, с изключение на времето, когато беше на сцена.
Той слушаше с половин ухо разговора на другите.
— Асфалт?
— Да, господин Глод?
— Клиф и аз забелязваме нещо.
— Да, господин Глод?
— Разхождаш се наоколо с една тежка кожена чанта, Асфалт.
— Да, господин Глод.
— Тази сутрин тя беше малко по-тежка, струва ми се.
— Да, господин Глод.
— В нея са парите, нали?
— Да, господин Глод.
— Колко?
— Ъ. Господин Диблър каза да не се тревожа с парични проблеми — каза Асфалт.
— Ние нямаме нищо против — рече Клиф.
— Точно така — каза Глод. — Ние искаме да се тревожим.
— Ъ. — Асфалт облиза устни. Имаше нещо преднамерено в тона на Клиф. — Около две хиляди долара, Господин Глод.
Каруцата подскача още известно време така. Пейзажът малко се беше променил. Имаше хълмове, а стопанствата бяха по-малки.
— Две хиляди долара — каза Глод. — Две хиляди долара. Две хиляди долара. Две хиляди долара.
— Защо непрекъснато повтаряш две хиляди долара? — попита Клиф.
— Никога не съм имал възможността да кажа две хиляди долара.
— Само не го казвай толкова високо.
— ДВЕ ХИЛЯДИ ДОЛАРА!
— Шш! — рече Асфалт отчаяно, когато викът на Глод отекна из хълмовете. — Това е бандитска територия!
Глод погледна чантата.
— На мен ли ми го казваш — сопна се той.
— Нямам предвид Господин Диблър!
— Ние сме на пътя между Сто Лат и Куирм — търпеливо каза Глод. — Това не е пътят към Планините Рамтоп. Това е цивилизация. В цивилизацията не те обират насред пътя. — Той отново погледна мрачно към чантата. — Чакат, докато влезеш в града. Точно затова се казва „цивилизация“. Ха, можеш ли да ми кажеш кога за последен път някой е бил обран на този път?