Много бяха въпросите, на които трябваше да отговори. Докато размишляваше, Машината прещрака и замига с червеникави пламъчета. Процесът бе завършен, метаморфозата бе станала. Лейбъринт отвори люка.
— О, Боже мой! — възклекна развълнуван. — Не може да бъде!
Вътре се оказа птица.
Птицата Моцарт беше дребна, красива, с изящно ярко оперяване. Тя се разходи по стаята, след което дружелюбно и с любопитство приближи до доктора. Лейбъринт укроти треперещите си ръце и се наклони. Птицата мина край него, а след това неочаквано излетя.
— Интересно — прошепна той, повика я с жест и след известно колебание, тя кацна до него. Доктор Лейбъринт започна да я гали. А на какво ще приличат останалите? Не можеше да предвиди. После внимателно положи птицата в кутия.
На другия ден бе много по-изненадан, когато се появи гордият и строг бръмбар Бетховен. Същият онзи бръмбар, който видях да пълзи съсредоточено по диплите на червеното одеало.
После се появи животинчето Шуберт. Беше немощно и наивно агънце, подскачащо глупаво насам-натам. Лейбъринт отново потъна в размишления.
Кое може да се смята за фактор за оцеляването? Нима цветните пера са по-важни от острите зъби? Обърка се. Надяваше се да получи пълчища от сражаващи се, готови за смъртоносни схватки тлъсти гризачи с огромни лапи и зъби. Нима има грешка? Но пък кой може да каже кой е най-силният аргумент в оцеляването? И динозаврите са били добре въоръжени, но нито един от тях не оцеля. Все едно — няма заден ход, Машината вече работеше.
Лейбъринт продължи заниманията си и скоро горичката зад дома му се напълни с пълзящи, крачещи и летящи същества, които яростно се биех помежду си. Имаше доста странни създания, които го изненадваха и плашеха. Насекомото Брамс имаше голям брой крачета, щръкнали във всички посоки, нещо като кръгла стоножка. Ниско, плоско, покрито с равен мъх. Беше умно и бързо се измъкна и се скри от зверчето Вагнер — доста дълго и пъстро. Беше упорито и своенравно, Лейбъринт дори малко се страхуваше от него, както и от бръмбарите от фамилията Бах — кръгли като топчета създания, които се пръкнаха от четирисет и осем прелюдии и фуги. После се появи кльощавата птичка Стравински, после още много други…
Той им позволяваше да излизат на свобода и всички се измъкваха навън с пълзене, крачейки или в полет — всеки различно. Но чувството, че е сгрешил, не го напускаше. Всяко ново същество извикваше у него неизмерима изненада. Струваше му се, че изобщо не може да влияе на крайните резултати. Притесняваше се, че нищо не зависи от него, а от някакъв могъщ и непознат закон. Всички същества се формираха и променяха под влиянието на някакво объркана и безлика сила, която той не можеше да идентифицира. И това го плашеше.
Лейбъринт млъкна. Изчаках известно време, но ми се стори, че няма намерение да продължи. Гледаше ме някак странно и тъжно.
— Аз наистина не знам нищо повече — рече унило той, — отдавна не съм бил в горичката. Страхувам се, че… Знам, знам какво става там, но…
— Искате ли да отидем заедно?
Усмихна се сякаш с облекчение.
— Очаквах да го предложите. Цялата тази история започва да ме изморява.
Отметна одеалото и се изправи.
— Ами да вървим тогава.
Заобиколихме къщата и по една равна, отъпкана пътека навлязохме в горичката. Диво, царствено, хаотично, развълнувано море от зеленина. Наведен ниско, доктор Лейбъринт крачеше напред, старателно разбутвайки клони и храсти.
— Що за място! — възкликнах.
Вървяхме дълго. Дъбравата беше тъмна и гъста, слънцето бе малко преди залеза си и ни обгръщаше мъглата на листаците.
— Никой не идва тук.
После неочаквано спря и се огледа.
— Не е ли по-добре да се върнем и да вземем оръжие? Не искам да се случи нещо неприятно.
— Мислите ли, че нещата са чак толкова опасни? — попитах.
— Може би не чак толкова…
Лейбъринт се огледа, разрови с крак окапалите листа.
— Те са навсякъде около нас и ни наблюдават внимателно — усещате ли го?
Кимнах разсеяно.
— Това какво е?
Вдигна едно тежко изгнило клонче с останки от мъртви гъби и го метнах встрани. Под него имаше безформена и безцветна купчина листа, наполовина засипана с пръст.
— Какво е това? — повторих.
Лейбъринт напрегнато и изплашено погледна към краката си. После започна да рови с върховете на обувките си. Стана ми неприятно.
— Защо го правиш, дявол да го вземе! — извиках.
Лейбъринт вдигна бавно очи.
— Това е зверчето Шуберт — прошепна. — По-точно това, което беше. Останало е твърде малко от него.
Зверчето Шуберт — онова, което скачаше и играеше като глупаво агънце. Приклекнах и почистих листата — наистина бе мъртво. С отворена уста и разпокъсано тяло. Мравки и други гадини се трудеха усърдно над него. Бе започнало да се разлага.