— Днес видях в гората един младеж — каза тя на Мортимър същата вечер, — мургав и доста хубав, обаче явно нехранимайко.
— Разумна хипотеза — рече Мортимър, — само че в момента по тези места няма никакви цигани.
— Тогава кой е бил? — попита Силвия и тъй като Мортимър, изглежда, нямаше своя хипотеза, продължи и му каза за намереното на пиедестала грозде: — Предполагам, че е било твое дело — забеляза тя. — Безобидна лудост от твоя страна, но хората ще те помислят за ужасен глупак, ако научат.
— Ти направи ли нещо с него? — запита Мортимър.
— С гроздето ли? Ами… хвърлих го — отговори Силвия. — Толкова глупаво изглеждаше — каза тя, търсейки по безстрастното лице на съпруга си признак на недоволство.
— Не смятам, че е било разумно да постъпваш така — рече той дълбокомислено. — Чувал съм да казват, че горските божества са доста зли към онези, които не ги зачитат.
— Та аз изобщо не вярвам в тях! — отвърна Силвия.
— Все едно — продължи Мортимър с равния си безизразен глас, — ако бях на твое място, щях да избягвам горите и овощните градини и отдалеч да заобикалям животните, които имат рога.
Всичко това, разбира се, бяха глупости, но тук, в Йесни, сред неизбродните лесове от глупостите можеха да се излюпят неприятности.
— Мортимър — каза внезапно Силвия, — мисля, че трябва да заминем за града колкото може по-скоро.
Нейната победа се оказа не така пълна, както й се бе струвала — беше я увлякла в места, които вече гореше от нетърпение да напусне.