След като се нахрани, Аури си помисли, че вече е крайно време да намери правилното място, на зъбното колело.
Първо пробва с ласкателство. Вдигна го с две ръце и внимателно го постави върху огнището, точно до каменната кутийка. То остана безучастно към проявената любезност и просто застана на новото място, без да покаже никакво съдействие.
Аури въздъхна, взе го в ръце и го занесе в Тъмното, но то никак не остана доволно от компанията на старите бурета. Нито пък му хареса да си почива до потока в Клокочете. Тя го занесе до всички краища на Непрогледното, като го поставяше на перваза на всеки един от прозорците, но все така не можеше да открие място, което поне малко да му подхожда.
Ръцете й започнаха да отмаляват от разнасянето на тежкото колело, но колкото и да се опитваше, тя не успя да се ядоса истински. През всичките години в Онова долу никога не беше срещала нещо подобно. Ставаше й хубаво само като го погледне. Беше тежко, но й харесваше да го докосва. Беше мило нещо. Безмълвна камбана, от която ехтеше любов. Докато го носеше, то пееше в пръстите й за всички тайни отговори, които пази в себе си.
Не. Тя не можеше да се ядоса. То правеше всичко по силите си. Тя сама си беше виновна, че не знае къде точно му е мястото. Отговорите винаги бяха важни, но много рядко се откриваха лесно. Просто трябваше да не прибързва и да направи всичко, както си му е редът.
За всеки случай Аури занесе зъбното колело и обратно дотам, където го беше намерила. Щеше да й стане мъчно, ако трябваше да се раздели с него, но понякога просто нямаше друг начин. Някои неща са твърде истински, за да останат при нас. Те просто ни навестяват за малко.
Аури пристъпи в надвисналата тъмнина на Сивата дузина и светлинката на Фоксен се устреми към невидимия таван. Мекият му зеленикав блясък се промуши между плетеницата на тръбите, които опасваха стените. Днес мястото беше различно. Такава беше природата му. Въпреки това Аури знаеше, че е добре дошла. Или ако не точно добре дошла, то поне равнодушно приета.
Тя влезе още по-навътре и се приближи до гладките като стъкло, дълбоки и черни води на басейна. Внимателно изправи зъбното колело на каменния ръб на басейна, така че дупката от липсващия зъб да сочи нагоре и леко встрани. Сетне отстъпи крачка назад и покри Фоксен с другата си ръка. Осветено единствено от приглушената светлина, която влизаше през решетката на тавана, колелото далеч не изглеждаше толкова бляскаво, колкото преди. Тя наклони глава, затаи дъх и го огледа внимателно.
Сетне се усмихна. То не искаше да си тръгва. Поне това беше ясно. Тя го повдигна и пробва да го постави до бутилките си на тясната полица над басейна. Но колелото просто застана там — надменно, далечно, искрящо от отговори.
Аури седна със скръстени крака на пода и се опита да измисли някое друго място, подходящо за медното колело. Пробоя? Несветлото? В този момент във въздуха зашепнаха пера. Изплющяха криле, после спряха. Аури вдигна очи и в кръгчето сива светлина, което се процеждаше през решетката високо над главата й, различи силуета на козодой.
Птицата с все сила удари нещо в тръбата и после го изяде. Аури се зачуди какво е — може би охлюв. Във всеки случай, нямаше нужда да се чуди каква е тръбата. Звънтенето подсказваше, че е от желязо — черно и два пъти по-дебело от палеца й. Козодоят отново чукна по тръбата, а после се спусна да пие от водата в басейна.
Щом утоли жаждата си, птицата разпери криле и бързо се върна на мястото си. Горе на тръбата. Горе в центъра на сивкавата приглушена светлина. Чукна един последен, трети път.
В корема на Аури се възцари студ. Тя седна, изправи гръб и съсредоточено се взря в птицата. Козодоят отвърна на погледа й. После отлетя, тъй като беше свършил онова, за което беше дошъл.
Тя се загледа безмълвно в отлитащата птица, а студът в корема й бавно се заплете на възел. Нямаше как да иска по-ясен знак от това. Сърцето й започна да бие като чук, а дланите й внезапно се изпотиха.
Тя се втурна да бяга и вече беше изминала дузина крачки, преди да се опомни и да забърза обратно. Засрамена от проявената грубост, тя целуна медното колело, за да му покаже, че не го е изоставила. Обеща му да се върне. Сетне се обърна и отново хукна.
Първо отиде в Покривалото, където си изми лицето, ръцете и краката. Извади една носна кърпа от кутията си от кедрово дърво и се втурна през Рубрик и Пуха към Участъка. Задъхана, най-сетне стигна до скромната дървена врата, водеща към Обитаемото.
В корема й беше горчиво и ледено' от страх, когато огледа ръбовете на вратата, но Аури с облекчение откри, че са покрити с тънки паяжини. Значи имаше още малко време. Може би. Тя притисна ухо до дървената врата и се заслуша. Нищо. Аури бавно я отвори.