Неспокойно огледа прашната стая от мястото си в коридора. Огледа паяжините, които висяха от тавана, и осеяните с прашни инструменти маси. Огледа полиците, отрупани с бутилки, кутии и метални сандъчета. Огледа вратата в другия край на стаята. Покрай ръбовете на вратата не се процеждаше и най-бледата светлинка.
Аури не обичаше това място. Тук не беше Онова долу. Това беше междинно място. Не беше като за нея. Но колкото и да не й харесваше тук, всички останали възможности бяха още по-неприятни.
Тя огледа пода, който беше застлан с фин пласт прах — с изключение на големите черни отпечатъци от ботуши в праха. Отпечатъците имаха какво да разкажат. Влизаха през другата врата, отправяха се от масата към близката полица на стената, а сетне излизаха в коридора на мястото, където беше застанала тя.
Аури се загледа там, където прекрачваха прага. Напуснали прашните очертания на Обитаемото, отпечатъците ставаха невидими. Беше се случило толкова отдавна. Но дори след толкова много време сърцето й се разтуптяваше, когато ги погледнеше. Кожата й настръхваше От яростно възмущение само като си помислеше за тях. Още един ред отпечатъци разказваха онова, което се беше случило, но в обратен ред. От Онова долу те навлизаха в Обитаемото. От масите те се отправяха към полицата, а сетне към другата врата. Сякаш описваха окръжност. Затворен кръг.
Отпечатъците от ботуши не бяха скорошни. Но въпреки това Аури не харесваше тяхната история. Тя не искаше нещо подобно да се случи отново.
Пое си дъх и опита да се успокои. Сега нямаше време за това. Те сигурно вече идваха — с тежките си ботуши, с непоколебимата си надменност и пълното непознаване на това място. Студената пот отми яростта от настръхналата й кожа. Тя вдиша дълбоко още веднъж, за да се съсредоточи.
Пое въздух и с безкомпромисно изражение престъпи прага на Обитаемото. Постави своето малко бяло стъпало върху черния отпечатък от ботуш. Кракът й беше много по-малък, така че това не я затрудни. Въпреки това движенията й бяха бавни и премерени. При следващата стъпка пръстите на краката й едва докоснаха прашния под. Ходилата й се побираха с лекота в очертанията на ботушите и не оставяха никакви следи.
Тя се придвижваше внимателно, стъпка по стъпка. Първо до полицата, където огледа кутийките, преди да вземе една тежка бутилка със стъклена тапа. Сетне взе четка и прокара пръсти по косъмчетата й. След това, лека и грациозна като сърна, тя се върна до вратата.
Излезе и я затвори след себе си. Сетне дълбоко въздъхна от облекчение и се втурна към Рубрик.
Дори с бързо темпо й отне цял час да намери правилното място. Кръглите тухлени тунели на Рубрик опасваха надлъж и шир Онова долу, дълги цели мили във всяка посока, за да отведат тръбите там, където трябва да отидат.
Точно когато започна да си мисли, че няма да успее да го намери, защото вероятно изобщо не се намира в Рубрик, Аури дочу нещо, което звучеше като разгневени змии и дъжд. Ако не беше то, сигурно щеше да й отнеме цял ден да го открие. Тя проследи шума, докато не подуши влагата във въздуха.
Най-сетне зад поредния завой видя как от една спукана тръба във всички посоки пръска вода. Тухлените стени бяха мокри на двадесет фута около нея, а по съседните тръби също се стичаше вода. Тънките медни тръби, които пренасяха въздух под налягане, нямаха нищо против. На дебелия черен пишопровод дори му беше забавно. Но на парната тръба никак не й беше приятно. Платът, с който беше плътно увита, беше подгизнал и тя роптаеше и пуфтеше, като превръщаше тунела около себе си в нагорещен парник.
От мястото си Аури огледа тъмните очертания на спуканата тръба от черно желязо, като внимателно я проследи между останалите. Сетне вдигна Фоксен над главата си и се отдалечи от теча, по протежението на черната тръба.
След десет минути и кратко отклонение през Десетките Аури намери крана — колело, което беше толкова малко, че едва успяваше да го хване с двете си ръце. Тя остави четката и бутилката на земята, стисна го здраво и го завъртя. Нищо. Затова извади носната кърпа от джоба си, уви я около колелото и опита отново, като оголи зъби от усилието. Измина един дълъг миг, сетне скованото колело най-сетне поддаде и неохотно се остави да го завъртят.
Тя събра нещата си и се запъти в обратната посока. Този път не се чуваше съскане на змии. Течът беше спрял, но целият тунел все още беше наводнен. Въздухът беше тежък и влажен и от него косата й залепваше по лицето.
Аури въздъхна. Магистър Мандраг я беше предупредил за това още преди много години. Тя отиде до онази част от пода, която беше останала суха, кръстоса крака и седна на тухлите между тръбите.