Аури бавно запристъпва по големите, черни, груби отпечатъци от ботуши. Не разваляше нищо. Движеше се леко като вода във вълна. Дори когато се движи, водата си остава вода. Така стоят нещата.
Тя бавно затвори тежката врата зад гърба си. Сетне провери дали съвсем наистина я е залостила хубаво. Пристъпи обратно в Онова долу с надеждата да изпита сладостното усещане от камъните под босите си крака. Но, уви. Тези камъни бяха обикновени. Затова пък въздухът беше някак необичаен и напрегнат. Нещо не беше наред.
Тя спря и отново долепи ухо до вратата. Заслуша се още по-внимателно, а сетне я открехна и надникна вътре. Нищо. Затвори вратата и провери резето. Облегна се с цялата си тежест на нея и се опита да въздъхне, но не откри достатъчно въздух в гърдите си. Нещо не беше наред. Беше забравила нещо.
Аури изтича обратно в Рубрик, а сърцето й подскачаше при всеки грешен завой. Но най-сетне намери крана. Коленичи, за да провери дали съвсем наистина го е завъртяла докрай. Постави двете си ръце на тръбата и усети как потръпва от водата, която преминава по нея.
Значи не беше това. И все пак. Дали е била достатъчно внимателна? Дали не беше оставила някое петънце по пода? Аури изтича обратно до Обитаемото и притисна ухо до вратата. Нищо. Отвори вратата и вдигна високо Фоксен, така че да осветява натрупалата се прах. Нищо.
Вече цялото й тяло блестеше от пот. Тя затвори тежката врата. Провери резето и като опря дланите и челото си във вратата, притисна с всички сили крехкото си тяло към нея. Опита се да диша малко по-дълбоко, но сърцето й се беше свило на топче в гърдите й. Във въздуха имаше нещо нередно. Вратата отказваше да легне хубаво на пантите си. Тя натисна с две ръце. Провери резето. Светлинката на Фоксен изведнъж беше започнала да й се струва твърде бледа. Дали е била достатъчно внимателна? Не. Беше ясно, че не е била. Тя се заслуша, сетне отвори вратата и отново погледна вътре. Нищо. Един поглед не беше достатъчен. Тя знаеше, че привидното не е и половината от същественото. Нещо не беше наред. Опита се, но така и не успя. Просто не можеше да си поеме дъх. Камъните под краката й по нищо не приличаха на нейните камъни. Трябваше да отиде на по-безопасно място.
Въпреки камъните и странното усещане, надвиснало във въздуха, Аури закрачи към Покривалото. Избра най-безопасния път, но дори така не успя да го измине бързо. Дори така на няколко пъти й се наложи да спре, да затвори очи и просто да диша. Дори така дишането почти не й помогна. И как би могло да помогне, след като самият въздух вече не беше такъв, какъвто трябва да бъде?
Нито един ъгъл в Берилното не беше където трябва, но тя разбра, че се е изгубила, едва когато ненадейно се озова в Стъргалното. Не можеше да проумее как се е озовала толкова не на място и все пак някак си беше успяла да го направи. Влагата беше навсякъде. Миризмата на гнило. Песъчинките под краката й. Похотливо вторачените стени. Тя се завъртя отново и отново, но така и не успя да си намери място.
Опита се да продължи напред. Знаеше, че ако продължава да върви, завой след завой, най-сетне ще остави мрачното и песъчливо Стъргално зад себе си. Щеше да се озове на някое приятно място. Или поне на място, което няма да се увърта и присвива, надвиснало застрашително от всички страни.
Затова продължи да върви и да се оглежда с отчаяната надежда, че ще зърне нещо познато, надеждата, че камъните под краката й бавно ще започнат да се връщат по местата си. Но не. Ударите на сърцето й я подканяха да тича. Трябваше да отиде някъде, където се чувства в безопасност. Трябваше да се върне в Покривалото. Но как? Дори да успее да намери правилния път, въздухът наоколо ставаше все по-обтегнат и объркващ. Аури неохотно протегна ръка, за да се облегне на пронизващата неблагосклонна стена.
Няколко бавни крачки. Един завой. Тя се усмихна, когато видя, че пътят напред се отваря. Най-сетне. Започна да диша малко по-леко, щом пред нея най-сетне се показа краят на Стъргалното. Направи още две крачки и едва тогава видя къде щеше да я изведе този път. Аури спря. Не. Не, не. Злокобният негостоприемен тунел се разплиташе. Но щеше да я отведе право в безбрежната и празна тишина на Черната врата.
Аури дори не се обърна. Крачка по крачка тя бавно запристъпва назад по същия път, по който беше дошла. Не беше лесно. Стената я ожули по ръката и обели кожата на кокал четата й. Стъргалното беше стегнато във влажна примка и не искаше да я пусне да влезе. Но Черната врата искаше. Широката и права пътека, която водеше натам, се простираше пред нея като зинала черна уста. Като зейнало устие. Като зла участ.
Стъпка по стъпка, тя успя да се придвижи обратно към Стъргалното. Не посмя да изпусне от поглед Черната врата. Не посмя да я остави зад гърба си, така непредвидима. Непристойна. Неприбрана.