Най-сетне тя зави зад един ъгъл и трепереща се свлече на пода. Имаше нужда всичко около нея да спре да се разпада. Имаше нужда да се върне обратно в Покривалото. Имаше нужда от своето най-съвършено място. Където камъните под краката й са сигурни. Където всичко е сладостно и истински правилно.
Беше замаяна, несигурна и накриво. Отърси се, но понеже не успя да се изправи, кръстоса крака и седна на пода.
Дълго време седя в пълна тишина. Затвори очи. Затвори уста. Покри Фоксен с ръка. Мъничка и седнала. Неподвижна. Мръсната влага на Стъргалното се пропи в косата й, която тежко увисна надолу. Тя остави заплетените си коси да я покрият като завеса. Вътре имаше малко място за нея. Само и единствено за нея.
Аури отвори очи и огледа своето малко местенце. Видя как светлинката на Фоксен смело се процежда под дланите й. Тя отмести ръка и макар че блясъкът му беше слаб и колеблив, присъствието му я накара да се усмихне. Аури започна да търси в себе си най-съвършения начин да се назове и въпреки че това й отне няколко дълги и самотни мигове, най-сетне успя да го почувства. Името трепереше. Задъхано от страх. Едва доловимо. И все пак все още искрящо. Все още само нейно. То светеше.
Аури бавно се изправи и бавно започна да се придвижва вън от Стъргалното. Въздухът беше тежък и потръпващ. Стените бяха пропити със злоба. Камъните я спъваха на всяка стъпка. Отвред я обгръщаше злобно озъбване. Но все пак тя успя да стигне до Берилното, където стените бяха просто унили. А оттам да продължи към Мрачините.
И най-сетне Аури почувства камъните на Покривалото под краката си. Тя леко пристъпи в това най-съвършено място. Изми си лицето, ръцете и краката. От това й стана по-добре. Прекара известно време седнала на своя съвършен стол. Наслади се на съвършеното си листо. Вдиша от чудния обикновен въздух. Лицето й се отпусна. Сърцето й се стопи и се стопли. Фоксен отново стана бляскав и дори ослепителен.
Аури отиде във Ван и започна да реши косата си, докато не се отърва от цялата влага и бъркотия. Пое си дъх и сетне го изпусна. Пазеше своето сладостно име в сърцето си. Всичко отново беше на правилното си място. Тя се усмихна.
Съвършено и съкрушено
След като си почина, Аури отпи глътка вода от басейна в Петното, а сетне се върна обратно долу, за да вземе зъбното колело. Беше търпеливо като три камъка наведнъж, но все пак, също като всичко останало, и то заслужаваше да намери мястото си.
Тъй като не й хрумна нищо по-подходящо, Аури свали колелото в Колата. Може би мястото му беше точно там. Или пък щеше да се получи още по-добре и медното колело щеше да й подскаже от какво има нужда салонът, за да зазвъни като камбана.
А може би там щеше да успее да види колелото в по-добра светлина. Особено след като всичко там беше съвсем ново и почти съвършено. Мястото на колелото все пак беше някъде и спокойно можеше да е точно там.
Затова тя се отправи надолу към Колата с дървената ламперия на стените, пристойна и богато украсена. Сетне влезе в новия си салон. Положи зъбното колело на дивана и се сгуши до него, като сви крака под себе си.
Но колелото не остана по-доволно от предния път. Аури въздъхна, наклони глава и го загледа. Бедничкото. Толкова прекрасно и толкова изгубено. Пълно с познание, което не може да сподели. Съвършено и съкрушено. Аури кимна и утешително прокара ръка по гладката повърхност на колелото.
Може би в Дълбината? Как не се беше сетила по-рано? Вярно, че когато ставаше дума за любов и познание, в съзнанието й не изникваха древните останки в тази подземна пещера. Но може би точно това беше разковничето. Може би някоя отдавна застинала, исполинска механична конструкция отчаяно се нуждаеше от любовта на девет медни зъба, които да стоплят сърцето й?
Аури прокара пръст по ръба на колелото и върхът му се закачи на грапавото място, от което се беше отчупил десетият зъб.
В този момент просветлението я порази като гръмотевица. Тя знаеше точно какво не е наред. Разбира се. Аури скочи на крака и развълнувано се усмихна. Повдигна единия край на килима и започна да го навива, докато отдолу не се показа доволното копче.
Ръцете й затършуваха в джобовете, докато не намериха… Да.
Аури постави потъмнялата катарама до копчето. Леко ги побутна едно към друго. Обърна я наопаки. Точно така. Цялата потрепваше от вълнение, докато връщаше килима обратно на мястото му. Приглади го леко с две ръце.
Тя се изправи и сякаш нещо в нея щракна като ключе в ключалка. Стаята вече беше съвършена като окръжност. Като камбана. Като луната по време на пълнолуние.