Аури се разсмя от радост, а всяка частица от смеха й се разлиташе в стаята като мъничка птичка от многобройно щастливо ято.
Тя застана в средата на стаята и се завъртя в кръг, за да я огледа. И когато погледът й попадна на пръстена върху масата, тя разбра, че мястото му вече не е там. Вече можеше да отиде където си поиска. Песента му преливаше от злато, а кехлибарът му беше по-мек от есенен следобед.
Аури танцуваше, изпълнена с радост. Босите й бели крака просветваха по пухкавия мъх на тъмния килим.
С разтуптяно от щастие сърце Аури отново вдигна зъбното колело и се усмихна. Беше стигнала едва до средата на пътя обратно към Покривалото, когато дочу някаква музика.
Застина на мястото си. Притихна като смирено сърце. Не беше възможно. Не и сега. Имаше още цели дни. Тя далеч не беше…
Чу я отново. Съвсем слабо. Може би звън от чаши, които се чукват една в друга, или чуруликане на птичка, но може би далечната песен на изопната струна.
Той беше тук! Беше подранил с няколко дни, а тя беше едновременно мърлява й с празни ръце. Въпреки това сърцето й подскочи настрани от вълнение при мисълта, че ще го види отново.
Аури се втурна обратно към Покривалото като зайче, преследвано от вълк. Избра най-краткия път, макар че така щеше да й се наложи да мине през Видното, където беше влажно и страшно, а във въздуха се носеше ужасната миризма на нагорещени цветя.
Когато се върна в Покривалото, тя постави зъбното колело върху огнището. Сетне си изми лицето, ръцете и краката. Преоблече се в любимата си рокля.
Сетне, тръпнеща от вълнение, тя изтича до Порт и огледа полиците. Не и костта, това беше ясно. Нито пък книгата. Все още не. Вдигна кристалчето с два пръста и го завъртя. Пое си дъх, за да вкуси въздуха. Сложи го обратно на мястото му.
Пристъпи от крак на крак и погледна към Покривалото. Съвършеното й жълто листо беше почти подходящо. Зъбното колело точно сега не беше в настроение,'а и в него имаше твърде много гордост. Самият той си имаше предостатъчно.
Ето го и пръстена от есенно злато, с който току-що се беше сдобила. Несъмнено притежаваше нужното изящество. А и щеше да му подхожда с двойния си блясък. Но такъв дар беше… поличба. Тя не искаше по никакъв начин да му напомня за демоните.
Тогава зърна малката празна бутилка. Бързо хвърли поглед към съседната полица и видя кърпата, върху която бяха пръснати зрънцата самодивски чемшир, алени като капки кръв. Изпълни я вълнение. Тя се усмихна.
Аури грабна зрънцата и ги изсипа в мъничката бутилка. Събраха се като по мярка. Разбира се. Бяха послушни и верни. Самодива бутилка. За закрила. Беше подранил. Музика.
Подаръкът беше малко по-импровизиран, отколкото й харесваше. Беше на ръба на приличието. И все пак самият той беше подранил. Като за подранило посещение беше добре. Тя се втурна навън и с подскоци премина първо през Гримсби, сетне надолу през Веслата и най-сетне нагоре към Долния път.
А там спря под дебелата отводнителна решетка. Ослуша се с всички сили, макар че сърцето й биеше лудо. Нищо. Дали не й се беше сторило? Дали все още я чакаше? Дали не си беше тръгнал, отегчен от безкрайното й суетене?
Тя сложи Фоксен в малката му кутийка, отмести тайното резе и с треперещи ръце избута дебелата желязна решетка над главата си. Решетката се отмести и Аури с мъка се покатери в Градината, където се скри зад живия плет. Заслуша се, без да помръдва. Никакви гласове. Добре. Никаква светлина през прозорците. Добре.
Луната се взираше в Градината. Не беше от най-добрите. Аури надникна към небето от своето скривалище. Никакви облаци. Тя затвори очи и отново се ослуша. Нищо.
Пое си дълбоко дъх и хукна през поляната към скривалището под клоните на лейди Ларбър. Там спря, за да си поеме въздух, по-тиха от водата. След като се огледа наоколо, тя пъргаво започна да се изкачва по кривите клони. Беше й трудно да държи самодивата бутилка в едната си ръка. На няколко пъти се подхлъзна и ожули стъпалата си на грапавата кора.
Накрая стигна до Онова горе. Виждаше навсякъде и завинаги. Целият Темерант се разстилаше под краката й чак до безбрежния хоризонт. Беше толкова хубаво, че почти не обръщаше внимание на луната.
Виждаха се стърчащите комини на Пещта и портите на Конюшните, изпълнени със сияен блясък. На изток се виеше сребърната нишка на Стария каменен път, врязваше се в гората, минаваше по Каменния мост, над реката и така надалеч, надалеч, надалеч…
Но него го нямаше. Нямаше нищо. Само топлата смола под краката й. И комини. И язвителната луна.