Аури стисна самодивата бутилка в ръката си. Огледа се и се спотаи в сянката на тухлен комин, така че луната да не може да я види.
Затаи дъх и се заслуша. Нямаше го. Но може би. Може би, ако почакаше.
Тя се огледа. Вятърът пуфтеше и омотаваше косата около лицето й. Аурия отметна назад и се намръщи. Нямаше го. Разбира се, че го нямаше. Нямаше да дойде преди седмия ден. Тя знаеше това. Знаеше как стоят нещата.
Аури стоеше неподвижно, притиснала ръце към гърдите си. Стискаше самодивата бутилка. Погледът й пробягваше по покривите, облени в лунна светлина.
Тя седна с кръстосани крака на ламарината, скрита в тухлената сянка.
Огледа се. И зачака.
Едно съвсем необичайно и приятно място
Най-сетне облак закри луната. Какво самодоволство. Аури се възползва от тази възможност и се втурна обратно към Онова долу.
Сърцето й беше все така натежало, докато преминаваше през Десетките. Но в Тъмното попадна на купчина сухи дърва, изхвърлени през решетките от някоя отдавна преминала буря. Ясен, бряст и глог. Наложи се да се върне цели шест пъти, за да пренесе всички клони до Покривалото. Това беше чудесна находка и когато най-сетне успя да занесе всичко, тя почти си подсвиркваше с уста.
Аури си изми лицето, ръцете и краката. Усмихна се, когато вдъхна уханието на все по-тънкия къс ароматен сапун, и отново облече втората си най-любима рокля. Все още беше ден за вършене.
След като натъпка джобовете си и преметна през рамо чантата си за находки, тя се отправи към Мандрил. Дълго време нямаше порои, затова дори не й се наложи да си намокри краката. В най-далечния край на криволичещата пътека, точно преди последния завой, Аури спря. Напред проблясваше лунна светлина, затова тя бързо целуна Фоксен и го прибра в дървената му кутийка.
Премина през последната част от Мандрил по памет, без да се оглежда. С внимателни стъпки достигна отвесната отводнителна решетка, която водеше само до дъното на канавка. Аури се приближи до дебелите прътове на решетката. Оттам можеше да види грамадните очертания на Убежището, което се извисяваше на върха на хълма — като исполинска сянка на фона на обсипаното със звезди нощно небе. Някои от прозорците бяха озарени от червеникави и жълтеникави светлинки, а на най-горния етаж имаше един, който сияеше в смразяващо синьо.
В този миг тя затаи дъх. Никакви гласове. Никакви копита. Никакъв вой. Тя погледна нагоре и видя звездите, луната и няколко мънички облачета. Загледа ги как бавно се реят в небето. Изчака, докато стигнаха до изтънялата луна.
Едва тогава отмести тайното резе от вътрешната страна на решетката и я отвори широко. Сетне хукна нагоре по канавката, пресече грижливо окосената ливада и се шмугна в сянката на огромен дъб.
Постоя неподвижно известно време, докато сърцето й най-сетне се успокои. Докато съвсем наистина се убеди, че никой не я е видял.
Тогава запристъпва около дървото, докато сградата вече не можеше да я вижда. Сетне се обърна и се изгуби в гората.
Аури откри мястото, докато събираше борови шишарки. Малко изоставено гробище, с потънали в бръшлян надгробни плочи. Подивелите розови храсти се катереха по останките на древната ограда от ковано желязо.
Тя подпря брадичката си с юмруци, долепи ръце до тялото си и пристъпи напред. Малките й крака безшумно стъпваха между надгробните плочи.
Луната отново се беше показала, но вече срамежливо се беше снишила. Аури й се усмихна — беше доволна, че има кой да й прави компания тук, далеч от Онова горе и Убежището. Тук, на края на поляната, луната огряваше пръснатите по земята жълъди. Аури ги огледа и прибра в чантата си за находки онези, чиито шапчици бяха съвършени.
Тя се разходи между надгробните плочи и се спря до една, която беше счупена, а буквите й бяха избелели от времето и дъжда. Докосна я с два пръста и отмина. Повдигна бръшляна, обвил гробница, сетне се обърна да погледне към лавровото дърво в другия край на гробището. Корените му се бяха вкопали около надгробните плочи, а клоните му се разгръщаха над тях. Беше самотно. Толкова странно и не на мястото си.
Тя пристъпи до него, между корените му, и притисна длан към тъмната му кора. Вдиша дълбоко топлия аромат на листата му. Бавно го заобиколи и забеляза между корените му тъмна дупка.
Аури кимна на себе си, отвори чантата си за находки и извади оттам костта, която беше намерила предишния ден. Наведе се и я пъхна дълбоко в тъмното и празно място под корените на дървото. Усмихна се доволно.
Изправи се, изтупа пръстта от коленете си и се протегна. Сетне започна да бере малките сини лаврови плодове и да ги слага в чантата си за находки.