Разтревожена и объркана, тя започна да търси наоколо и да осветява с лампата си всяко ъгълче или сянка. Само след десетина крачки намери чувалчето от зебло, разкъсано на парчета. Сред аромата на канела се носеше миризмата на мускус и урина. На една нащърбена тухла беше останало снопче козина, което се беше отскубнало от малкия и чевръст звяр.
Аури застина на място. Рошава и лепкава. Мъничкото й лице се вцепени, огрявано от трепкащата жълтеникава светлина. Сетне устата й се изкриви от ярост. Погледът й стана суров. Някакво нещо беше изяло нейния съвършен сапун.
Тя протегна ръка и с два пръста вдигна снопчето козина. Движенията й бяха изпълнени с толкова ярост, че се страхуваше да не прекали и да пречупи света на две. Осем калъпа. Сапун за цяла зима. Нещо беше изяло всичкия съвършен сапун, който беше направила сама. Беше се осмелило да дойде тук, където беше мястото на сапуна, и да го изяде целия.
Тя тропна с крак. Пожела си лакомото същество да има разстройство цяла седмица. Пожела си да му изтекат вътрешностите, а сетне да пропадне някъде дълбоко, да загуби името си и да умре само и празно в гневния мрак.
Тя хвърли снопчето козина на земята. Опита се да прокара пръсти през косата си, но те просто се впримчиха в заплетените й кичури. Суровите й очи за миг се напълниха със сълзи, но тя бързо примигна да ги спре.
Прегряла от жегата в Пекарната и разярена от тази неправда, тя се обърна и излезе от помещението, а босите й крака гневно шляпаха по каменния под.
Аури избра по-краткия път, за да се върне в Покривалото. Беше цялата изпоцапана, така че се отби в Сребърната дузина и се потопи в басейна, от което се почувства малко по-добре. Не успя да се изкъпе хубаво. Само да се потопи. Да се изплакне. Освен това беше студено. Но все пак беше по-добре от нищо, макар и съвсем малко по-добре. Лунната светлина се прокрадваше през решетката над главата й. Но беше толкова далечна и мека, че Аури нямаше нищо против.
Тя излезе от водата, изтръска се и изтри с ръце водата от кожата си. И през ум не й минаваше да се върне в Пекарната, за да се изсуши. Не и днес. Загледа се в лунната светлина, която се процеждаше през решетката над нея, и тъкмо започна да изцежда водата от косата си, когато го чу. Лек плясък. Скимтящо цвърчене. Звукът на тревогата.
Тя затича ужасено във всички посоки. Понякога някое създание се озоваваше изгубено в Дузината и докато пиеше вода от басейна, цопваше в него.
Не си пое дъх, преди да го намери. Проклетата трепкаща лампа повече пречеше, отколкото помагаше. Колкото и да се ослушваше, нямаше как да се ориентира сред многобройните звуци, които ехото разнасяше между тръбите и водата.
Най-сетне го откри. Мъничко същество, което скимтеше и вяло махаше с крачета във водата. Беше почти новородено и тъкмо беше започнало да излиза само. Аури се хвана за една метална подпора и се наведе над водата, като вдигна другата ръка над главата си и изпъна единия си крак назад, за да запази равновесие. Приличаше на балерина. Ръката й описа внимателен полукръг, потопи се във водата и внимателно извади мъничкото подгизнало същество…
А то я ухапа. Впи зъбите си право в месестата част на ръката й, между палеца и показалеца.
Аури примигна от болка и издърпа тялото си и малкия мерзавец в ръката й към брега на басейна. Създанието се опитваше да се измъкне и тя беше принудена да го стисне малко по-силно, отколкото й се искаше. Ако паднеше отново във водата, то сигурно щеше да се нагълта с вода и да се удави, преди да успее да го измъкне.
Когато успя да стъпи и с двата крака обратно на каменния под, Аури вдигна ръце пред гърдите си, за да направи клетка за малкия мерзавец. Така нямаше как да носи спиртната лампа и тя се довери на лунната светлина, докато се придвижваше през Старите железници. Създанието се гърчеше, драскаше по гърдите й и в опитите си да се освободи я ухапа още веднъж — този път по върха на кутрето.
Но тя вече беше намерила най-близката решетка. Вдигна ръка и избута клетото изгубено създание навън. Навън от Онова долу. Там, където му беше мястото нощем — при своите, сред кофите за боклук и калдъръмените улички.
Аури се върна обратно до Сребърната дузина и потопи туптящата си от болка ръка във водата. Раната щипеше ужасно, но честно казано, повече я болеше от наранените й чувства. Беше минала цяла вечност, откакто някой се беше държал толкова грубо с нея.
Името й висеше мрачно и тежко в гърдите, докато си обличаше роклята. Днес не й стоеше както трябва. На жълтеникавата светлина й се струваше, че всичко я наблюдава някак заплашително. Косата й беше в окаяно състояние.