Тоалетната масичка също й се стори различна. Вече не беше така разпусната. На тази светлина успя да различи склонността й към лошотии и зърна онова, което й пречеше да се държи както трябва. Виждаха се разръфаните краища на безпорядъка.
Но беше твърде мръсна и лепкава, с оплетена коса и празна душа, за да се захване да оправя каквото и да било. Далеч не беше в настроение да се занимава с това неблагодарно нещо.
Вместо това коленичи пред гардероба и постави спиртната лампа на пода до себе си. С опрени в студените камъни колене, тя отвори чекмеджето и вътре намери меките, грижливо сгънати чаршафи.
Аури затвори очи. Пое си дълбоко дъх и сетне го изпусна.
Без да отваря очи, тя грубо натъпка одеялото в чекмеджето. Сетне постави ръката си върху най-горния чаршаф. Да. Така беше добре. Дори без да поглежда, тя усети сладостта му. Пръстите й погалиха меката повърхност…
Аури дочу леко припукване и долови миризмата на горяща коса.
Тя подскочи назад и както беше на четири крака, с всички сили запълзя заднешком, колкото се може по-далече от безмилостния жълтеникав пламък. Пипна косата си и откри, че са опърлени само няколко кичура, но от това не се почувства по-добре. Понеже беше твърде ядосана, за да се държи възпитано, отиде до гардероба, грабна одеялото и бясно затръшна чекмеджето.
А сетне, докато се катереше по срутената стена, без да иска, удари пръстите на крака си в стърчащ камък. Не изпусна лампата си, но съвсем за малко. Вместо това само извика от болка и едва успя да запази равновесие.
Аури се тръшна на пода, като стискаше крака си. И едва тогава осъзна, че е изпуснала одеялото си. То лежеше проснато на голия каменен под. Тя стисна зъби толкова силно, че се уплаши да не ги счупи.
Остана така доста дълго време, сетне събра нещата си и се помъкна обратно към Порт, където яростно натъпка одеялото в шкафа за вино. След като това щеше да бъде новото му място. След като така стояха нещата.
Аури прекара доста време на стола си за умуване, вперила поглед в медното зъбно колело. На жълтеникавата светлина то изглеждаше бляскаво, топло и медено. Но за нея това нямаше никакво значение. Все едно то беше виновно за всичко. Все едно всичко се беше объркало заради него.
В крайна сметка й омръзна да се сърди. В крайна сметка се успокои достатъчно, за да осъзнае истината.
Не можеш да спреш прилива, нито пък да обърнеш посоката на вятъра. Ами ако се разрази буря? Всяко момиче трябва да може да се вземе в ръце и да се пребори, а не да си плюе на петите. Как да не обърка всичко, като е такава?
Беше се отклонила от правилния начин, по който се вършеха нещата. Първо трябва да се погрижиш за себе си. Сетне за дома си. А сетне и за твоето късче от небето. А след това…
Всъщност тя не знаеше какво трябва да стане след това. Но тайничко се надяваше, че след това светът ще започне да се грижи сам за себе си, точно като един добре сглобен и смазан часовников механизъм. Точно това се надяваше да се случи. Защото, честно казано, понякога се чувстваше просто безсилна. Беше й омръзнало да върши всичко сама. Да бъде единствената, която поддържа правилния ред на нещата.
И все пак трябваше да избере дали да се дразни, или да действа. Затова се изправи и изплакна лицето, ръцете и краката си. Нямаше сапун, разбира се. Не можа да се измие както трябва. Това по никакъв начин не й помогна да се почувства по-добре. Но какво друго можеше да направи?
Вдигна лампата към устните си и духна жълтото езиче на пламъка. Мракът нахлу в стаята и я изпълни изцяло, а Аури се покатери на тясното си голб легло.
Дълго лежа в мрака, без да заспи. Беше изморена, рошава, гладна, опустяла. Душата и умът й бяха изтощени. Но въпреки това сънят не я спохождаше.
Отначало си помисли, че е заради самотата. Или пък заради студа, който не я оставяше да затвори очи и да се отпусне. А може би беше заради болката от двете ухапвания по ръката й…
Но не. Нито едно от тези неща не беше повече от онова, което заслужава. Нито едно от тези неща не беше достатъчно, за да я накара да лежи с широко отворени очи през нощта. Беше свикнала да заспива и с по-страшни неща. Едно време, когато той все още не беше дошъл. Едно време, когато все още нямаше това ново и сладко име.
Не. Тя знаеше какъв е проблемът. Измъкна се от леглото си и извади една от малкото й останали кибритени клечки. Клечката се запали още от първия път и червеният й пламък огря бялата усмивка на Аури.
Тя запали спиртната лампа и я занесе в Порт. Сетне виновно извади одеялото си, което беше натъпкала в шкафа за вино. Внимателно го разстла на масата, за да му се извини. Наистина съжаляваше. Знаеше, че не бива да прави така. Лошотията никога не помага на света да се върти както трябва.