Сред бутилките и дрънкулките върху тоалетната масичка цареше пълен безпорядък. Въпреки това почти всичко си беше на мястото. Изключение правеха четката за коса, която Аури прибра до носните кърпи в лявото чекмедже, и малка златна брошка с две птички в полет, която скри зад сгънато ветрило.
След това единствено синята бутилка от фино стъкло с усукана сребърна тапа не беше на мястото си. Както повечето бутилки, и тя беше паднала настрани. Аури я изправи, но това не беше достатъчно. Опита се да я сложи в някое от чекмеджетата, но мястото й не беше там.
Взе я в ръка и се заслуша в звънтенето на течността в нея. Сетне несигурно огледа цялата стая. Отвори чекмеджетата на тоалетната масичка, но пак ги затвори. Сякаш за бутилката нямаше подходящо място.
Аури я разклати в ръката си и почука с нокът по нея. Светлосиньото стъкло беше фино като яйчена черупка, но и доста прашно. Тя внимателно излъска малката бутилка, като се надяваше с това да я направи малко по-дружелюбна.
Вече почистена, бутилката блещукаше като сърцето на някое отдавна забравено ледено божество. Докато я въртеше в ръцете си, Аури забеляза мъничките букви, гравирани върху дъното й. Надписът гласеше: „На моята опияняваща Естер“.
Аури запуши устата си с ръка, но не успя да сподави кикота си. Тя невярващо поклати глава, бавно махна сребърната тапа и подуши съдържанието на бутилката. И тогава избухна в искрен, гърлен смях. Беше й толкова смешно, че едва успя да върне тапата на мястото й. Цяла минута по-късно, докато слагаше бутилката в джоба на роклята си, Аури все още се кискаше.
Усмивката не слезе от лицето й по целия път надолу по безименното стълбище, чак до Порт, където внимателно постави бутилката на една от полиците. Бутилката си избра местенце точно до книгите, което беше чудесно, защото така щеше да прави компания на одеялото и на самодивата бутилка.
Аури с усмивка се покатери на мъничкото си съвършено легло. Да, то беше и студено, и пусто. Но просто така стояха нещата. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че си струва всичко да се прави както трябва.
Ясен, пепел и жар
Когато Аури се събуди на петия ден, Фоксен вече беше в доста по-ведро настроение.
Така беше най-добре. Имаше толкова много неща за вършене.
Тя лежеше в тъмното и се чудеше какъв ли ще бъде днешният ден. Някои дни бяха горди и гръмки. Разразяваха се като гръмотевични бури. Други бяха изискани и изящни като ръчно написана картичка върху сребърен поднос.
Имаше и свенливи дни. Те не се обявяваха. Вместо това чакаха някое грижовно момиче да ги намери.
Днес беше точно такъв ден. Толкова свенлив, че не смееше дори да почука на вратата й. Дали беше ден за повикване? Или ден за изпращане? Може би ден за правене? Или пък ден за поправяне?
Тя не беше сигурна. Щом Фоксен успя да се разсъни достатъчно, Аури отиде до Крановете и донесе прясна вода за легенчето си. Сетне се върна в Покривалото и изплакна лицето, ръцете и краката си.
Нямаше сапун, разбира се. Това беше първото нещо, с което щеше да се захване днес. Тя далеч не беше толкова суетна, че да иска да се опълчи на света. И все пак можеше да използва онова, което светът вече й беше предоставил. Имаше достатъчно, за да си направи сапун. Това беше позволено. Това беше нейно право.
Най-напред тя запали спиртната лампа. Меката синкава светлинка на Фоксен се сля с жълтеникавия пламък и необузданото подскачане на трепкащите сенки утихна.
Аури махна капака на димоотвода и внимателно запали огън с купчината сухи дърва, които беше намерила преди няколко дни. Съчките бяха чудесни. Имаше ясен, бряст, глог. Почти веднага лумна весел огън.
Тя го погледа малко, сетне се извърна. Щеше да гори още дълго време. Точно както магистър Мандраг обичаше да казва: девет десети от химията е чакане.
Но тя имаше с какво да запълни времето, докато чака. Първо слезе до Дървото. Оттам донесе малката медна тенджерка и напуканото глинено гърненце. Прибра в джоба си празното ленено чувалче. Сетне огледа маслото в кладенчето, намръщи се, поклати глава и го остави на мястото му, защото твърде добре познаваше острия му характер.
Вместо това тя взе от ледената вода твърдата бяла бучка лой, подуши я с любопитство и се усмихна. Сетне прибра и малкия железен триножник. Взе и чувалчето със сол.
Вече се канеше да си тръгва, когато спря и погледна сребърната купа, пълна с индийски орехчета. Така необикновени и редки. Така изпълнени с копнеж по далечни земи. Тя взе едно орехче и прокара пръстите си по опияняващата му повърхност. Поднесе го към лицето си и вдъхна аромата му. Мускус и магарешки бодил. Ухаеше на завеса в бордей — плътно, червено и изпълнено със загадки.