Но не. Тя леко положи диска в тенджерката, като внимаваше да не го обиди. Остави го в чистата, съвършена форма на кръг. Търпение и благоприличие. Това беше единственото пристойно нещо, което можеше да направи.
След това пепелта. Тя сложи пропуканото глинено гърненце върху ниска, дебела стъкленица. Сетне сипа от бистрата, чиста вода върху тях. Водата се процеди през пепелта и се зае да кап-кап-капе през пукнатината на дъното на гърненцето, оцветена в опушеното червено на кръв, кал и мед.
Когато се отрониха и последните капки, Аури вдигна стъкленицата с вода от пепелта над главата си и видя, че е най-хубавата, която е правила някога. Беше пепелявочервена, като залез. Беше тържествена и изискана, готова да се промени. Но под всичко това, в течността имаше и намек за разточителство. В нея се съдържаха всички благини на изгорялото дърво, а в добавка към тях и безброй хапещи лъжи.
В някакъв смисъл това щеше да бъде достатъчно. От разтопената лой и водата от пепелта щеше да стане приличен сапун, който да върши работа. Но в него нямаше да има ябълки. Нямаше да има нищо сладко или мило. Щеше да бъде твърд и хладен като креда. Да се къпе с него щеше да бъде същото, като да се къпе с някоя безразлична тухла.
Така че да, в някакъв смисъл това щеше да бъде достатъчно, за да се направи сапун. Но колко ужасно би било, нали? Колко ужасно би било да живее по този начин, обградена от рязката остра безплодност на нещата, които са достатъчни — и нищо повече от това?
Седнала на топлия, гладък под на Покривалото, Аури потръпна при мисълта да живее в такъв безрадостен свят. В който няма нищо съвършено. Нищо красиво и истинно. О, не. Тя беше твърде мъдра, за да живее по този начин. Огледа се и се усмихна, когато видя всичките си разкошни неща. Имаше съвършеното си обично листо и лавандулата. Носеше любимата си рокля. Казваше се Аури и нейното име беше като бляскаво кюлче злато, което винаги носи в себе си.
Затова тя извади сребърната тапа от леденосинята бутилка и наля парфюма в старателно стритите на прах индийски орехчета. Уханието на цветовете на селас изпълни стаята, сладко и леко на фона на хапливата лютивина на орехчетата.
Аури се усмихна и ги разбърка със съчка, а сетне изля гъстата, влажна, неравна маса в лененото чувалче, което беше пъхнала в стъкленица с широко гърло. Взе две пръчки, за да усуче краищата на чувалчето, и се зае да изстисква плата, като го въртеше в противоположни посоки, докато от него не започна да излиза гъста, тъмна мазна течност, която прокапа в стъкленицата. Капеше едва-едва. Излезе само една супена лъжица. Сетне две. Сетне три.
Тя продължи да върти пръчките, свила устни, за да се съсредоточи. Лененото чувалче се усукваше все по-силно. Тъмната течност се надигаше, натежаваше на капки и се отронваше. Отново и отново.
На Аури неволно й се прииска да разполага с истинска преса. Иначе се губеше толкова много. Тя се напрегна да завърти пръчките още малко, хвана ги по друг начин и успя да направи още половин завъртане. Стискаше зъби от усилието, а кокалчетата на ръцете й бяха побелели. Още една капка. Още три. Още десет.
Ръцете й се разтрепериха и тя неволно погледна към обкованата с желязо врата, която водеше към Предела.
Но извърна поглед. Понякога беше лоша, но не беше чак толкова лоша. Да й се прииска нещо, беше просто фантазия, нищо повече. Но да притисне и да огъне света, за да се подчинява на нейните желания, би било съвсем друго.
Най-сетне ръцете й се разтрепериха толкова силно, че не издържаше повече. Тя въздъхна, отпусна се и освободи пръчките от чувалчето, като го обърна над един плитък тиган. Кюспето от индийско орехче вече не беше тъмна, неравна маса, а беше станало бледо и трошливо.
Аури вдигна стъкленицата и огледа гъстата лепкава течност, прозрачна като кехлибар. Беше прелестна, прелестна, прелестна. Не приличаше на нищо друго, което беше виждала през живота си. Беше натежала от тайни и морска пяна. Беше наситена с мистерии. Беше преизпълнена с мускус и шепот, с тетрадеканова киселина.
Беше толкова прекрасна, че безумно й се искаше да има още от нея. В стъкленицата се беше събрала едва една шепа. Тя хвърли поглед към тигана и си помисли дали да не изстиска кюспето с ръце, за да събере още няколко скъпоценни капки…
Но когато протегна ръка към него, откри, че по някаква причина не иска да докосва ронливата маса с голата си беззащитна кожа. Тя спря и наклони глава, за да огледа по-внимателно бледото, сиво, трошливо кюспе — и коремът й се сви на възел, когато осъзна какво вижда.