Беше пълно с писъци. С безкрайни дни, в които отекват тъмночервени писъци. Преди писъците бяха скрити под всички други мистерии, но сега, когато сладостта на селас беше отнесла мистериите със себе си, Аури виждаше писъците ясно като бял ден.
Тя вдигна стъкленицата и огледа кехлибарения малц. Но не. Беше същият като преди. В него нямаше писъци, скрити между мистериите и малца. Беше все така съвършен.
Аури си пое дъх дълбоко, на пресекулки, когато видя това. Остави стъкленицата и внимателно положи лененото чувалче и двете си пръчки за усукване в плиткия тиган, до ужасяващото кюспе. Опитваше се да не ги докосва повече, отколкото беше наложително, само с върховете на пръстите си, все едно бяха отровени.
Не искаше това нещо да бъде близо до нея. Никаква част от него. Вече знаеше. Знаеше за червеното. Знаеше повече за писъците, отколкото искаше да знае.
По челото й беше избила пот, когато вдигна тигана с две ръце и се обърна към портата. Сетне спря, преди да направи една-единствена крачка към добре подредения Порт. Не можеше да го държи там. Кой знае какъв хаос ще донесе със себе си? Писъците не са добри съседи.
Тогава Аури се обърна към коридора. Направи още една крачка и отново спря, защото не знаеше къде да отиде. В Талазите, където вятърът щеше да разнесе писъците навсякъде из Онова долу? В Дървото, където щяха да продължат да тлеят като въглени, толкова близо до нейните тенджери, тигани и скъпоценни грахови зърна…?
Но не. Не, не.
Затова Аури се обърна за последно. Обърна се към последния път, който водеше вън от Покривалото. Обърна се към обкованата с желязо врата и отнесе лененото чувалче в Предела.
Когато се върна, Аури изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.
Направи една крачка към триножника и медната тенджерка, но спря. Върна се до легенчето си. Изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.
Повече от всичко друго искаше да има сапун. Искаше да седне и да довърши онова, което беше започнала. Беше толкова близо до края. Но първо забърза към Порт, за да бъде съвсем наистина сигурна как стоят нещата. Приглади одеялото с две ръце. Докосна плоския сив камък. Върна самодивата бутилка обратно на мястото й. Пипна книгата с кожена подвързия и я отвори, за да се увери, че всичките й страници са все така неразрязани. Бяха. Но когато погледна отново към полицата, тя забеляза, че камъкът съвсем се е разместил. Опита се да го върне на правилното му място, но не можеше да види правилната му форма и не можеше да определи как трябва да стоят нещата и дали това място е правилното за него. Както и на меда. Искаше мед, но не биваше да…
Тя разтърка очи. Сетне се насили да спре и да погледне ръцете си. Забърза обратно към Покривалото. Изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.
И тогава усети паниката, която се надигаше в нея. И разбра. Тя знаеше колко бързо могат да се строшат нещата. Правеше каквото можеше. Грижеше се за света заради него самия. Надяваше се, че всичко ще бъде наред. Но въпреки това знаеше. Знаеше как всичко може да се срине за миг и тя няма да е в състояние да направи каквото и да било, за да го спре. И да. Знаеше, че не е права. Знаеше, че всичко в нея е накриво. Знаеше, че главата й не е завъртяна както трябва. Знаеше, че не е на правилното си място. Знаеше всичко това.
Вече й беше по-трудно да диша. Сърцето й биеше като чук в гърдите. Светлината беше по-ярка и тя чуваше нещата, които обикновено не можеше да чуе. Пронизителното стържене на света, който не беше на мястото си. Воя на всичко, което беше накриво…
Аури се огледа, обляна в пот от страх и ужас. Беше заплетена и откъсната. Дори тук, на това място. Виждаше следите навсякъде. Покривалото беше крехко като яйчена черупка. Дори това, най-съвършеното място. Леглото й почти не беше нейното легло. Съвършеното й листо беше толкова крехко и беззащитно. Каменната й кутийка беше толкова далеч. Лавандулата й беше съвсем безполезна и толкова избледняла…
Тя сведе очи към треперещите си ръце. Дали не беше пълна с писъци? Отново? Не. Не, не. Не беше тя. Не беше само тя. Беше всичко. Съвсем всичко се разплиташе, изтъняваше и разпадаше. Вече дори не можеше да стои на краката си. Светлината беше нащърбена и стържеше като нож по зъбите й. А под нея дебнеше пустият мрак. Безименната вездесъща пустота дращеше по изронените краища на стените. Дори Фоксен не беше на себе си. Дори камъните бяха странни. И въздухът. Тя се опита да открие името си и видя, че то дори не мъждука. Пустотата вече беше в нея. Всичко беше. Всичко беше всичко. Всичко беше всичко останало. Дори тук, в нейното най-съвършено място. Тя трябваше. О, как трябваше само да…