Но ето го. Тя видя неизменното медно колело, подпряно на стената. Беше твърде преизпълнено с любов. Нищо не можеше да го помръдне от мястото му. Нищо не можеше да го накара да се извърне от себе си. Дори когато целият свят беше палимпсест, то беше съвършен палиндром. Неприкосновено.
Беше чак в другия край на стаята. Толкова далеч, че тя се боеше, че няма да може да го достигне. Не и сега, когато камъните под краката й бяха станали толкова груби. Не и сега, когато беше толкова пуста отвътре. Но когато се раздвижи, тя откри, че съвсем не е толкова трудно. Защото пътят й водеше надолу. Гордото, ярко медно колело беше толкова истинско, че се притискаше с всичка сила в тънката износена канава на света и образуваше вдлъбнатина в нея.
И в следващия миг тя вече го докосваше. Лицето му беше толкова гладко и топло. И Аури — обляна в пот, останала без дъх, изпълнена с отчаяние — притисна челото си в неговата хладина. Улови го с двете си ръце. Острите му ръбове в дланите й бяха като докосването на успокояващ нож. Отначало го стисна с всички сили, като корабокрушенец, който се вкопчва в скалите на брега. Но светът около нея продължаваше да бушува. Преобърнат наопаки. Преизпълнен с ронлива бледност и болка. Затова Аури напрегна треперещите си ръце, с които го държеше. И завъртя колелото на тясната полица. Завъртя го срещу въртенето на света. Обратно на всичко.
Колелото се преобърна от единия зъб на следващия. Едва когато го завъртя, Аури осъзна страховитата тежест на медното колело. Беше като фундамент. Беше опорна точка. Беше центърът на оста на света. Колелото се въртеше, но в действителност само изглеждаше, че се върти. В действителност колелото оставаше на едно място. В действителност целият свят се въртеше около него.
Още един силен напън и мястото, оставено от счупения зъб, вече сочеше право надолу. И когато зъбите на колелото се забиха с всичка сила в камъка, Аури почувства как целият свят се разтърси около нея. Светът изпука. Изщрака. И се намести. На правилното си място. Трепереща, тя се огледа и видя, че всичко е наред. Леглото й беше просто нейното легло. Всичко останало в Покривалото: наред. Нищо не беше нещо друго. Нищо не беше нещо, каквото не бива да бъде.
Тя тежко се отпусна на пода. Изведнъж я изпълни такова сладостно облекчение, че се задави. Разсмя се, хвана колелото и го притисна към гърдите си. Целуна го. Затвори очи и се разрида.
Всичко според нейното желание
Аури остави Фундамент обратно на тясната му полица и избърса черните си от пепелта сълзи от сладкото му медно лице. Сетне отиде до тенджерката и със задоволство откри, че всичко се е разтопило както трябва. Ухаеше на жега, на огнище, на земя и дъх. Тя се наведе и духна жълтото пламъче, за да го угаси.
А сега при легенчето. Аури изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.
Настани се до тенджерката, на топлия каменен под. Беше скоро. Беше близо. Тя се усмихна и дълбоко си пое дъх, като поне през това време почти не се притесняваше колко заплетена е косата й и колко мръсна е станала.
Разбърка течността с тънка пръчка. Пое си дъх, за да се успокои. Взе стъкленицата с вода от пепелта и бавно я наля при останалото. Сместа веднага помътня — бяла, с едва забележим нюанс на розово. Аури се усмихна с най-гордата си усмивка и я разбърка още веднъж, и още веднъж.
Взе кехлибарения малц, жизнен като бодил и нежен като цвят. Наля и него в тенджерката и цялата стая се изпълни с уханието на мускус, мистерии и мечка. Разбърка сместа и във въздуха се разнесе ароматът на селас.
Аури се съсредоточи и разбърка сместа още веднъж. И още веднъж. Остави я да се сгъсти. Спря и сложи настрани тънката пръчка.
Сетне си пое дъх и го изпусна. Отиде да изплакне лицето, ръцете и краката си. Събра нещата си, две по две, и ги върна по местата им. Отнесе стъклениците, лампите и тиганите обратно в Дървото, Порт и Камбаните.
И когато свърши всичко това, тя взе вече изстиналата медна тенджерка и я занесе в Порт. Наклони я настрани и се пресегна в нея, за да извади гладкия, заоблен свод на светлия, ухаещ сапун.
Използва ръба на купата с гравираните листа, за да нареже сапуна. Наряза го на калъпи — всеки с различна големина и различна форма. Всеки за себе си и всички според нейното желание. Това й се струваше палаво и завладяващо, но след като сапунът беше за нея, можеше да си позволи подобна мъничка волност.
От време на време си позволяваше такива неща. Това й помагаше да си спомни, че наистина е свободна.
Докато работеше, Аури забеляза, че сапунът не е чисто бял. Беше в най-бледорозово, с цвета на прясна сметана, в която се е отронила една-единствена капка кръв. Аури вдигна един калъп към лицето си — внимателно, толкова внимателно — и го докосна с език.