Маслините се озоваха в Дървото. Изглеждаха малко самотни на своята полица. Но да изглеждат самотни, беше много по-добре от нищо, нищо освен пусто ехо, сол и масло, пълно с острота. Много, много по-добре.
След това провери как стоят нещата в Порт. Ледено-синята бутилка не се чувстваше съвсем на мястото си. Беше се свила на най-ниската, най-лявата полица на източната стена. Аури нежно я докосна, като направи всичко по силите си да я успокои. Той обичаше бутилки. Дали тази не е подходящ подарък за него?
Аури я вдигна и я завъртя в ръцете си. Но не. Не и тази бутилка. Беше твърде орисана. Твърде изписана. Носеше името на някой друг.
А може би някоя друга бутилка? Това й се струваше почти точно както трябваше да бъде. Не съвсем, но почти.
Тя се замисли за тоалетната масичка в Тръмното. Вчера й се беше сторила подредена и правилна. Но тогава самата тя беше разнищена. Съвсем не беше в най-добрата си форма. Може би там имаше някоя подходяща бутилка, скрита сред останалите. Нещо неправилно или изгубено, нещо не на място.
Ако не друго, поне можеше да започне оттам. Затова Аури вдигна на ръце топлата, сладка тежест на Фундамент. И тъй като той все още не ги беше виждал, тя заобиколи по малко по-дългия път през Ван, Форт и Лусиент, преди да продължи надолу към Колата.
Спря за почивка в Анулет — новия и съвършен салон, който си имаше. Фундамент се настани като крал на стола с кадифена тапицерия, а Аури се отпусна на стария диван, за да остави ръцете си да починат от сладката болка на тежестта му.
Но имаше твърде много работа, за да си позволи да почива дълго. Затова тя отново вдигна тежкото колело на ръце и бавно се заизкачва по безименното стълбище, като не бързаше, така че Фундамент да може да се възхити на необичайната и лукава потайност на това място. А тъй като и двамата бяха добре възпитани, дори не погледнаха срамежливата врата на площадката.
Оттам влязоха в Тръмното. Когато се покатери през стената, Аури видя, че стаята е точно такава, каквато си я спомня. Не беше съвършено правилна като Анулет. Но нямаше и нищо очебийно накриво. Нищо изместено, изгубено или крещящо неправилно. Сега, когато тоалетната масичка беше намерила мястото си, Тръмното изглеждаше готово да се отпусне в дълъг, топъл зимен сън.
И все пак беше дошла чак дотук. Така че тя отвори гардероба и надникна вътре. Пипна нощното гърне. Погледна и в килера, като възпитано кимна за поздрав на метлата и кофата в него.
След това огледа тоалетната масичка. Там имаше няколко чудесни бутилки. Особено една от тях привлече погледа й. Беше малка и светла. Искряща като опал. Съвършена с находчивата си запушалка. Нямаше нужда да я отваря, за да разбере, че вътре има благоуханен дъх. Беше скъпоценно нещо.
Тя вдигна Фундамент по-високо и се опита да погледне през кръглия отвор в самия център на неговата съвършена централност. Надяваше се така да зърне нещо, което е пропуснала досега. Нещо разхлабено или разнищено. Някаква нишка, която да може да дръпне, така че да освободи нещо друго. Но не. Независимо дали гледаше направо или накриво, тоалетната масичка беше подредена точно така, както трябва.
Една бутилка, искряща от тайния дъх в нея, щеше да бъде кралски подарък. Но не. Да я вземе, щеше да бъде също толкова глупаво и грубо, колкото да изтръгне зъб, за да го превърне в мънисто и да го провеси на връв.
Аури въздъхна и си тръгна. Излезе през стената и се отправи надолу по безименните стъпала. Може би трябваше да потърси в Лин, където беше пълно с тръби и сиг…
И тогава. Докато слизаше надолу, под крака й се обърна един коварен камък. Докато размишляваше надолу по безименните стъпала от Тръмното, едно каменно стъпало се размърда и се преобърна. И я запрати право надолу.
Аури извика и от стъписването Фундамент изскочи от ръцете й. Извъртя се, измъкна се и излетя от златния облак на косата й. Колкото и да беше тежък, сякаш се рееше във въздуха, вместо да пада. Той се завъртя, преобърна се и удари седмото стъпало толкова силно, че пропука камъка и отскочи обратно във въздуха, а сетне отново се завъртя, падна право на медното си лице и се пръсна на парчета върху площадката.
Звукът, който произведе, беше като звън на счупена камбана. Като стон на умираща арфа. Когато се удари в камъка, се разлетяха проблясващи парчета.
Аури някак си успя да стъпи на крака. Не падна, но как само се вледени сърцето в гърдите й! Тя тежко се отпусна на стъпалата. Беше твърде зашеметена, за да продължи. Сърцето й беше студено и бяло като креда.