В долната си част стените бяха облицовани с дървена ламперия, но над нея бяха покрити с изящни гипсови орнаменти. Таванът беше украсен с мащабни стенописи. Обвити в полупрозрачни одежди жени си шушукаха и се мажеха една друга с благовонни масла. Чисто голи мъже глупаво се плацикаха и подскачаха във водата.
Както винаги, Аури огледа рисунките и се ухили дяволито. Пристъпи от крак на крак върху ледения, лъскав мраморен под.
Двата края на Колата бяха затрупани от срутени камъни и пръст, но по средата подът беше чист като дъното на котел. Всичко беше сухо и изрядно подредено. Никаква влага. Никакъв мухъл. Никакви въздушни течения, които да разнасят прахта. Въпреки голите мъже мястото беше пристойно, затова Аури внимаваше да се държи какво подобава.
По дължината на залата имаше дванадесет дъбови врати. Всички бяха хубави, спретнати и с месингов обков. През всичките тези години, прекарани в Онова долу, Аури беше отваряла само три от тях.
Тя тръгна по коридора, а Фоксен ярко светеше във вдигнатата й ръка. След десетина крачки погледът й беше привлечен от някакво блещукане върху мраморния под. Тя подскочи по-близо и видя едно цяло-целеничко кристалче, паднало от полилея на тавана. Носеше късмет и беше смело. Тя го вдигна и го сложи в другия джоб, не този с ключа. Само щяха да мърморят, ако бяха на едно място.
Не беше нито третата врата, нито седмата. Аури вече обмисляше откъде да мине, за да стигне до Дълбината, когато зърна деветата врата. Тя я очакваше. Нетърпеливо. Резето се вдигна и вратата плавно се отвори на безшумните си панти.
Аури пристъпи вътре, извади ключа от джоба си и го целуна, преди да го остави внимателно на гола маса точно пред вратата. Звукът от мекото чукване на ключа в повърхността на масата изпълни сърцето й с нежна топлина. Усмихна се, когато видя как прилежно лежи на мястото си.
Стаята беше салон. Изискан салон. Аури постави Фоксен в ниша в стената и внимателно разгледа наоколо. Висок стол с кадифена тапицерия. Ниска дървена масичка. Плюшено кресло върху плюшен килим. В ъгъла имаше малък поднос на колелца, върху който бяха подредени множество чаши и бутилки. Излъчваха достолепие.
В стаята имаше нещо нередно. Не някаква опасност. Не както в Двойното или пък във Видното. Не. Това място беше добро. Почти съвършено. Всичко беше почти както трябва. Ако днес не беше бял ден, в който всичко се прави ама съвсем точно както трябва, тя може би дори нямаше да забележи, че нещо е погрешно. Но все пак беше така и тя все пак забеляза.
Аури се разходи из стаята, примерно стиснала ръце зад гърба си. Огледа подноса на колелца, на който имаше поне дузина бутилки в различни цветове. Някои бяха запушени и пълни догоре, в някои нямаше нищо друго освен прах. До дивана, върху една от масите, имаше лъскав сребърен часовник със зъбни колела. Имаше и пръстен, както и няколко пръснати монети. Аури ги огледа с любопитство, без да докосва нищо.
Пристъпваше предпазливо. Една крачка. Още една. Краката й потъваха в тъмния плюшен килим, приятен като мъх, и когато се наведе, за да прокара пръсти по притихналата му повърхност, тя зърна нещо да се белее под дивана. Протегна се към сенките с малката си бяла ръка и опъна докрай пръсти, за да успее да го достигне. Гладко и хладно.
Беше мъничка фигурка, издялана от някакъв светъл, сдържан камък. Малък войник с умели резки, извайващи ризницата и щита му. Но най-скъпоценното му качество беше неговото приветливо лице, подканващо за целувка.
Мястото му не беше там, но не беше и съвсем неправилно. Или по-скоро той не беше това, което е погрешно в стаята. Горкият, просто се беше загубил. Аури се усмихна и сложи фигурката в джоба си, при кристалчето.
В този момент почувства лека издутина под единия си крак. Тя повдигна края на килима, нави го и откри под него малко копче от кост. Огледа го внимателно и едва тогава му се усмихна с разбиране.
И това не беше. Копчето също беше точно там, където му е мястото. С внимателни движения тя върна килима, както си беше, и нежно го потупа.
Тя отново огледа стаята. Беше добро място и почти всичко беше такова, каквото се очаква да бъде. Наистина нямаше какво повече да направи. Това всъщност беше изумително, след като никой не се беше грижил за това място от векове.
Въпреки това нещо беше неправилно. Нещо липсваше. Нещо съвсем мъничко — като щурче, което диво свири в нощта.
На отсрещната стена имаше друга врата, която копнееше да бъде отворена. Тя вдигна резето, прекоси един коридор и веднага се озова пред стълбище. Там с почуда се огледа. Мислеше си, че все още се намира в Колата. Но очевидно не беше така. Това беше съвсем друго място.