— Извинявайте, как мога да намеря господина…
— Като питате в бюро „Справки“, отдел „Небесен“ дали са го разпределили в рая, или в ада. — Сигурно смяташе, че е много остроумен.
— Умрял? Как така?
— Свръхдоза наркотик. А, и нещо за вас.
— За мен?!
— Посмъртно писмо, за първия, който го потърси. — Ченгето пъхна в ръката ми посмачкан, явно отварян плик. — Айде сега очиствайте терена, че ще идва собственикът.
Отидох отново в злополучния бар и отворих писмото. Вътре имаше само парче накриво откъсната хартия, на което беше написано с правилни, четливи букви:
СТОЙТЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ТЯХНАТА МУЗИКА, ЗА ДА НЕ СВЪРШИТЕ КАТО МЕН!
Селището изглеждаше точно както ми го беше описал. Оставих багажа си в хотела (дали не беше в неговата стая?), и тръгнах да търся туземеца с белега. Не се наложи да го търся дълго — чакаше пред пункта, седнал до голям кош с банани.
— Добър ден. Може ли да ви питам нещо?
— Да?…
— Познавате ли този почерк?
Туземецът пое късчето хартия и се вгледа в него. Изведнъж хвърли към мен бърз и пронизващ поглед, след това пак се загледа в листа.
— Значи ви е разказал… — По лицето му внезапно премина тръпка, то посивя и се разкриви. — Жив ли е?
— Самоуби се.
Зениците на събеседника ми се свиха така, сякаш всички сценични прожектори на света бяха светнали в тях изведнъж. Той наведе глава, след това внезапно я вдигна и ме погледна в очите.
— Досещате ли се защо го е направил?
Кимнах.
— Мисля, че да.
— Тогава защо дойдохте! Не вярвате ли, че и с вас ще стане същото?
— Вярвам.
— Тогава? Пеперудите, които изгарят в пламъка на свещта, са просто насекоми, програмирани да се стремят към светлината, те не знаят какво ги очаква, иначе биха се дръпнали. Вие го знаете. Кому е нужно?…
Разсмях се. Туземецът прекъсна тирадата си и ме изгледа с недоумение.
— Какво е смешното?
— Нищо, няма значение… Покажете ми нещо от вашата музика.