Все пак реших да пробвам.
— Колко ви плащат за два такива коша банани? Издрънкай ми нещо от вашата музика.
Застаналите на опашката прихнаха да се смеят. Туземецът измъкна отнякъде една тенекия, сложи вътре няколко камъка и се зае да я тръска и блъска с длани, ревейки нещо нечленоразделно. След точно пет секунди вече бях готов да му платя каквото и колкото поиска, само и само да престане.
Върнах се в хотела. Дъртото кречетало моментално цъфна на вратата на стаята.
— Не им е свят музиката, господине, да бяхте ми казали, че смятате да ги слушате, че да ви предупредя, че не е за слушане, преди година тук имаше един ваш колега, и той за това дошъл…
Бях бесен. Почти всичките ми средства бяха отишли за път, и за какво? Даже тинейджърите не биха могли да издържат тоя шум, той ставаше единствено за гонене на гарги от летищата! Тръгнах към брега на морето, по-далеч от словесното стакато.
Точно на мястото, където излязох, пясъчният плаж преминаваше в скалист нос. Седнах на неголяма, затоплена от слънцето скала точно над водата. На дъното над белия пясък се полюшваха водорасли, раче се опитваше да заобиколи странешком огромна мидена черупка, над него преплува ято пъстроцветни рибки… Ядът ми се стопи от само себе си. Бях платил месец престой тук, защо да го затривам? По-добър курорт — здраве! Малко освежаване, далеч от грижи, репетиции, ядове, глупави администратори и недоволна публика. Идеалната почивка. Лек ветрец шумолеше в листата на палмите. Вълнички с приятен тих шепот миеха пясъка, гребените им хвърляха хиляди искри… Онзи мой колега просто не е търсил музиката където трябва. Ето я, извира от всичко наоколо. Туземците трябва да са безнадеждни идиоти, за да не научат нищо от тая природа.
Следващите няколко дни се печах по плажа, учех се да плувам, разглеждах палмовите гори наоколо. Всичко беше някак невероятно пъстроцветно, като в отлично направен филм. Не можех да се наситя на гледане… и на слушане. След две седмици се чувствувах като роден отново.
Природата тук просто плачеше да се опише в музика. Един ден седнах зад синтезатора. Към обяд беше готово близо двайсетминутно парче. Изсвирих го на хазяйката — така й хареса, че забрави да дърдори.
Зарадван от успеха си, реших да попитам за мнението й и младата туземка, която чистеше стаята ми. Тя просто вдигна рамене и продължи да бърше праха. Направо ми беше непонятно как може да са толкова немузикални. Непонятно и… странно.
Малко след това видях да се върти край къщата около четиригодишно туземче, и любопитството ме загриза. Примамих го в стаята с малко лакомства и му изсвирих творението си. Още в началото то направи неприятна физиономия.
— Какво точно не ти харесва тук?
— Ами всичко. На нищо не прилича.
— Добре де, а ти как би го направила това?
Момиченцето се замисли за момент.
— Ами сигурно щях първо да оправя онова с палмите в началото.
Направо подскочих от радост. Значи като деца все пак възприемат нещичко! И то колко точно — парчето беше написано точно по вида на горичката до плажа! Хм… Да видим това „по-добре“.
— Ама вие тук изобщо ги нямате тия звуци! Това… — тя показа с ръка вълнообразно движение в ритъма на електрооргана — трябва да е малко по-отдълбоко, и да съска и да скърца освен както е сега…
В продължение на два часа се борих с ръководството на синтезатора, докато настроя желаните от детето звукове. След това ме накара да разместя ритмите по някакъв абсолютно омешан начин, и да пренастроя няколко инструмента в разрез с всички канони на музиката. Най-накрая, пълен с неприятни предчувствия, натиснах клавиша за смесване и изпълнение.
Резултатът буквално ме вцепени. Шумовете и звуците се комбинираха по някакъв необясним начин, резултатът се сля с разминаванията в ритмите и… просто не мога да обясня какво стана! Всичко установи някакво невероятно равновесие и единност. Винаги съм бил привърженик на съвършенството на музиката, когато всяко нещо има своето място и нищо не може нито да се добави, нито да се махне — съвършенство, постигано от отделни композитори в отделни творби в човешката история. Но това, което слушах, правеше този възглед за смях. Музиката не беше просто хармонична — тя беше някаква йерархия от хармонии, всяка несъвършена точно колкото да те подтикне да потърсиш и видиш по-висшата, и така един господ знае докъде… В един момент видях гората край плажа като величествена катедрала; по някакъв странен начин красотата и неповторимостта на природата се наслагваха върху духа на човешкото творение и двете влизаха в сравнение и хармония. Богатството на живата гора противостоеше и се допълваше от стремежа, издигнал на шеметна височина острите кули и изрязал образи в камъка. Гласът на живота със своето пълнокръвие се съчетаваше с величието на църковен хор на фона на арките и сводовете, и двете се сливаха в едно — давате ли си всъщност сметка, че те и наистина всъщност са едно и също?