— Чудесна музика пишете, господине.
Отворих уста, но ироничният му поглед ме прекъсна. Вече нямаше и капка съмнение как стоят нещата. Май с глупостта си бях навлякъл още едно конско на малката… ако не и нещо повече.
— Добре. — Прибрах касетофончето. — Надявам се да не съм оскърбил… религиозните ви чувства.
— Не се безпокойте, уважаеми господине. Просто смятаме, че на деца не бива да се дават твърде сложни за тях неща. Може да попречат на правилното им развитие.
Хвана ме яд. В края на краищата не бях дошъл чак тук, за да ме прави някакъв дивак на още по-голям дивак.
— Стига сте приказвали глупости. И двамата много добре знаем за какво става дума, няма никакъв смисъл да се преструваме. Аз й дадох касетофончето с надеждата, че ще измъкна чрез него образци от вашата музика. Вие пък ми го връщате, защото сте се досетили за номера. Защо да се правим на дипломатични хитреци?
Туземецът въздъхна.
— Извинявайте, господине. Не исках да ви обидя. Просто обичаите ни са такива, и аз ги спазвам. Нищо повече.
— Добре. Разбрах — не искате никой друг да знае за музиката ви. Ще ми кажете ли защо, ако не е тайна? Тук сме сами, никой няма да ни чуе.
Събеседникът ми сведе поглед и поклати глава.
— Обещавам да не разказвам на никого… Ако някакъв обичай ви забранява и да говорите за това, поне ми го кажете, не е честно да ме оставите така!
Туземецът сведе поглед още по-ниско.
— Така, значи. Пазете си я за себе си тогава. Дано един ден да пожелаете да я дадете на други, но никой да не желае да ви чуе! Дано цялото това пазене и криене, всичките ви усилия за него тогава се окажат пропилени напразно, като вода върху пясък! Дано да станете господари на свят, в който да не ви се иска да живеете! — Бях изгубил контрол над себе си. Да имат такова съкровище и да го крият, стискат и пазят заради някой прогнил идол и тъпи суеверия! Запънах се, неспособен да продължа — не ми стигаха думи, за да изразя какво напираше в мен.
Туземецът вдигна глава. Изглежда се беше засегнал.
— Няма да разказвате ли? Какво значение има това, че няма да разкажете на никого, когато всеки ден ще свирите пред препълнени зали? Какъв разказ повече от това може да има? Как може да ви се довери нещо, след като не си давате сметка какво говорите?… Извинявайте още веднъж, но не мога да ви кажа нищо повече. Довиждане.
Случвало ли ви се е да ви покажат някога всичко, за което сте мечтали, накуп? Само за момент, колкото да го видите, и след това да го скрият и да кажат: „Няма! Никога и за нищо на света!“ Не можех да си намеря място, искаше ми се или да убия някого, или да се самоубия. Пред очите ми попадна купчината листове с нотния запис. Яростно ги накъсах на парчета, след това изнесох хартиите навън и ги запалих. Върнах се в стаята и вдигнах една табуретка над синтезатора, след това се отказах — не беше по моему. Запратих табуретката през прозореца (май беше затворен и го строших), седнах пред клавиатурата, надух високоговорителя докрай и започнах да си изливам душата…
Ужасен вой и квичене под прозореца ме сепнаха. Станах от стола, но преди да тръгна натам, вратата на стаята се отвори с трясък и на нея застана хазяйката. Държеше в ръка грамаден сатър за месо, очите й светеха като на тигрица. Всичкият ми яд (и кураж) мигновено се изпари, не знаех какво да направя.
— Мадам, какво ви става?… Какъв е този сатър?…
Тя стоеше на вратата като едновремешен корсар с ятаган и ме изпепеляваше с поглед. Бях като парализиран в очакване на момента, когато ще връхлети със страховитото си оръжие.
Малко по малко блясъкът в очите й угасна. Тя отпусна ръката със сатъра, след това изненадано го погледна.
— А… Хм… Извинявайте, господине, като че ли нещо не ми беше добре.
— Ъ-ъ-ъ… мога ли да ви бъда полезен с нещо?
Тя изпусна сатъра на пода. Подскочих от издрънчаването.
— А, не, не… Просто като пуснахте музиката, и на мен взе че ми стана нещо, сигурно е от преумора, днес цял ден чистих избата, и нещо ми причерня пред очите, рекох си, че живея като скот, че все търча да се грижа за разни ми ти гости, да ме прощавате, вие сте много мил, ама така си рекох, и като ми се надигна едно отвътре, просто ми се искаше да убия някого, ама ей така, на място, не знам как ми попадна това в ръцете…
Тя седна направо на пода и се разплака.
— Господи боже, и това доживях, това ли заслужих на старини, да полудея без време…
Гледката ме изкара от вцепенението. Измъкнах от аптечката в стаята шишенцето амоняк, помирисах го, след това се заех с хазяйката (като внимавах да не посегне към сатъра). Настаних я на леглото да се посъвземе и излязох навън, за да се отърся от страха.