Май не бях улучил подходящ момент. На десетина метра от входа на хотела се въргаляше някаква кървава маса. Малко встрани в праха на пътеката седеше един от изкупвачите и гледаше с празен поглед някъде в пространството. Изглеждаше така, сякаш беше получил сърдечен удар. В краката му се валяше окървавена брадва.
На две крачки се оказах обратно в стаята си. Грабнах пак амоняка, вдишах дълбоко два-три пъти, след това излязох навън и го подадох на изкупвача. Той изобщо не ми обърна внимание. Наложи се да подържа шишенцето под носа му.
— А… Какво е това? Кой сте вие?…
Седнах до него, като се стараех да не гледам към кървавата купчина месо. Изобщо не ми хрумна, че брадвата му е подръка.
— Какво е станало тук? Какви са тия ужаси?
Той заразказва бавно и на пресекулки. Нещо кучетата взели, че се сбили… а на него изведнъж му се качила кръвта в главата, и като хванал секирата, ги накълцал на парчета… Към края на разказа се разплака.
— Никога през живота си не съм убил и муха! — хлипаше той. — Никога не съм можел да гледам кръв! Вегетарианец съм, жал ми е за животните, а сега… Какво ми стана? Какво значи това?
Не. Това не можеше да бъде. Някакво случайно, отвратително съвпадение. Това просто не можеше да бъде.
— Извинявайте, а… не сте ли чули нещо по време на това? Нещо… как да кажа…
Мъжът избърса очи и се замисли.
— Не, като че ли нищо особено. А, да, хотелиерката си беше пуснала радиото силно, и то свиреше някаква ужасна музика, като тая, дето я обича сега младото поколение… Ох, какво направих!
Той отново се разрида. Извърнах се — зрелището беше толкова ужасно и жалко, че не можех да го понеса.
Над селището цареше гробна тишина. Да не би…?! Хукнах към най-близката къща като луд. Там домакинята тъкмо изхвърляше купчина парчета от чинии, и като видя, че гледам в ръцете й, се изчерви. Но вредите, общо взето, се изчерпваха с това. За щастие, говорителчето на синтезатора не е кой знае колко мощно. Върнах се в стаята си с репутацията на най-странния посетител на селището откакто то съществува.
Хазяйката вече се беше посъвзела, но я беше страх да докосне сатъра. По нейни указания го занесох в някакъв килер, заключих го и закачих ключа на една висока греда на тавана.
Върнах се в стаята си. Бях забравил синтезатора включен, но ме беше страх да го доближа. Старата, вярна машина изведнъж беше започнала да ми навява ужас — като някаква отровна змия, способна да ме ухапе. Или като бомба, готова да избухне…
Като малък бях изчел една купчина глупости за това как хората на бъдещето ще имат гениална музика. Бих искал авторите им да дойдат да се порадват. Всъщност, музиката не беше виновна — виновен бях аз с моята невъздържаност. Яростно изтрих записа на касапското си излияние. Боже мой, какво можеше да стане! Ами ако отвън имаше повече хора? Или ако това беше станало в концертна зала?!
Погледнах през прозореца, като внимавах да не се порежа на строшените стъкла. Останките на кучетата бяха изгребани и изхвърлени, бяха останали само няколко кървави петна в праха. Една добре позната ми набита фигура стоеше до тях и ги разглеждаше.
Мигновено отскочих навътре — не исках туземецът да ме види точно сега. Бях обаче закъснял. Не зная защо, но съм готов да се закълна, че въпреки че гледаше петната в праха, усещах погледа му върху себе си.
На вратата се почука. Беше хазяйката.
— Ще вечеряте ли? Вече става късно.
Отпратих я — не бях гладен. Навън наистина се беше свечерило, докато размислях.
И така — местната музика учеше човека как да възприема, разбира и осмисля нещата. Оттук и невероятната пълнота на възприятието, и възможността да се работи по-ефикасно… Стиснах зъби от срам при спомена за случката сутринта. Горките кучета! Колко ли трябва да е било силно въздействието, за да накара да се сбият и тях?
Както и да е, станалото — станало. Вече бях научил твърде много неща — и за сдържаността, и за отговорността. Не само за горичките и островите. И смятах да ги приложа на практика.
Следващите няколко дни се упражнявах да наблюдавам и анализирам всичко, което ми попадаше пред очите. Бях в състояние да разкажа подробната история на всяка една къща в селището, да направя задочен психоанализ на всяко едно семейство. Само за час наблюдение на изкупуването на банани иззад ъгъла на хотела (срам ме беше да се покажа пред туземците) разбрах всички шмекерии на местния отдел за търговия с плодове (и забелязах повече от сто възможни начини, за които изглежда не се бяха досетили). Изучих флората, фауната, геологията, екологията на острова като експерт във всяка една от тези области, след една вечер зяпане на звездите забелязах няколко интересни закономерности (когато се върнах тук и проверих, се оказа, че повечето от тях били открити от разни учени). Едва тогава посмях отново да опитам да пиша музика.