Започнах с една увертюра за звездното небе. Всичко вървеше някак много лесно — оказа се, че мога като на шега да напиша всички партии една след друга, и след това направо да ги сглобя и да ги пусна.
Краят на мелодията беше съпроводен с грохот като от изстрел. Обърнах се стреснат — зад мен стоеше хазяйката и гледаше някъде в празното пространство, пред нея се търкаляха парчетата от изпуснатия поднос с обяда. В главата ми стана някаква каша, не бях в състояние да обеля дума, само се молех да не съм й навредил нещо.
Тя се съвзе първа.
— Господи, какво е това?
— А… нищо… просто малко музика… тоест аз не съм господ… — Облекчението ми беше такова, че не усещах какви глупости меля.
Хазяйката отвори уста да попита още нещо, но погледът й падна върху парчетата чинии и разсипаната храна по рогозките на пода. Тя се изчерви (рядко зрелище за нейната възраст), изчезна по коридора и след малко се върна с метла и лопата.
Свих рогозката като фуния и тръснах боклуците направо в лопатата. Хазяйката тръгна към изхода, но на вратата спря и се обърна:
— Извинявайте, ама аз нещо не можах да разбера. Как точно се разбира разстоянието до звездата по цвета и яркостта?
Обясних й и седнах да пооправя малко мелодията. Началото дереше, пък и наистина оная зависимост нещо не беше ясна. Прослушах всичко отново — имаше и още неща за оправяне. Излапах набързо новата порция обяд и се заех.
Падна доста работа, но накрая нещата станаха горе-долу задоволително. Оставих слушалките и излязох да се поразкърша. В коридора ме задържа хазяйката.
— Аз всъщност… така де, искам да ви се извиня.
— За какво?!
— Ами за непрекъснатото бърборене… Не ми обръщайте внимание, просто цял живот не съм си поговорила… Занапред ще гледам да не прекалявам.
— О, няма никакви проблеми, не се безпокойте… — Така и не разбрах дали музиката я беше научила да се вгледа в себе си и да види този недостатък или бях вложил несъзнателно някакъв упрек в мелодията.
Навън беше вече тъмно. Загледах се в звездите. Не, увертюрата за нищо не ставаше. Толкова неща просто ги нямаше, а и сега виждах как отделните части не се връзват една с друга… Върнах се в стаята и отново се заех с преправяне.
Пробвах повече от десет пъти, но все не се получаваше. Прослушах внимателно мелодията с палмите… да, ето как се постига цялостното обвързване на всичко в една гъвкава система. Преписах увертюрата наново, стана много по-добре.
И все пак нещо не достигаше. Прослушах пак творението на туземчето, погледах звездите през прозореца, пак прослушах мелодията… да, имаше още много за оправяне. А и в мелодията с палмите нещата бяха някак си много детински, липсваха зрелостта и отношението на възрастния. Ново оправяне — и отново нещата станаха по-добре, но пак нещо не достигаше.
Накрая просто ми писна. Не съм господ, че да създам съвършено творение. И така ще свърши работа. Като че ли слушателите ми някога са чували нещо, което дори да се доближава до това!
Последваха няколко дни на бясно писане на музика. Бълвах партитури като водопад, възпях всичко, което ми хрумна. На няколко пъти поправях произведението на малкото туземче, така че първоначалният му вариант заприлича на бледа сянка. Но въпреки всичко нещо все не ми достигаше.
Една сутрин, докато седях на брега на рекичката в палмовата горичка, се замислих — докога може да продължава така? Вече никой от слушателите ми не би могъл да разбере и една стотна от вложеното в музиката, но нещо неудържимо ме караше да продължавам да я преписвам и усъвършенствувам. Заради себе си. Влечеше ме усещането за ново познание току под носа ми, което просто чака да протегна ръка и да го взема.
И в това нямаше нищо лошо — вие, господине, бихте ли постъпили другояче? Бедата беше, че нещо се губеше. Нещо в самата същност на нещата, което през цялото време усещах, но не можех да уловя — как да го опиша? Представете си гладен човек, който непрекъснато усеща уханието на вкусно ястие, но не може да открие къде е скрито самото блюдо — то е навсякъде, когато сте уверени, че сте го открили, се оказва, че не е там, сякаш е невидимо и непрекъснато се мести около вас. Решите ли да се откажете — то мигновено е сякаш в ръцете ви, почти го виждате… и свиете ли пръсти — няма го! И пак… А сега си представете, че се касае не за порция храна, а за част от самия вас, за зрението, слуха и съобразителността ви! Искрено завиждах на Тантал — мъчението с глад и жажда ми се виждаше почти като награда…