Не зная колко продължи разтварянето, вероятно е било минута-две. В един миг усетих, че падам… и светът се затвори. Отново бях на плажа — превърнат внезапно от бог в сляп и глух идиот.
— Нека опитаме пак — чух гласа на туземеца.
Хрустенето отново започна (спряло ли беше?), и светът пак се разтвори. И когато събеседникът ми леко разреди поддържащата структура, отново изпаднах обратно. Нямах сили да се задържа там. Направихме още няколко опита — същото. Никакъв напредък… и най-лошото беше, че в разтворения свят разбирах недвусмислено: няма и да има. Вече бях възпитан не както трябва, нещата бяха невъзвратими.
— Нищо, ще се борим — утешаваше ме моят домакин. — Ще се учите така, както се учат децата ни. Отначало.
И двамата много добре знаехме, че няма да се получи нищо, но въпреки това опитахме. Придадоха ме към една майка с малко дете и в продължение на три месеца тя ме гледаше точно както гледаше детето си, почти до най-малките подробности. Помните ли филма „Новото бебе“ — комедията на миналата година? Името, с което е подписан сценарият, е мой псевдоним — трябваха ми пари, когато се върнах. Просто пренесох ситуацията с гледането в европейски град… Но резултат нямаше. За да се получи, трябваше първо да забравя натрупаното досега. Туземецът ми предложи да изтрие мозъка ми — отказах. Страх ме беше… а може би щеше да е по-добре.
Накрая просто дойде ден, когато вече не можех да се самозалъгвам повече. Трябваше да приема истината каквато е. Обещах на туземците, че никога няма да извадя на бял свят нищо от тяхната музика, уредих си дълговете с хазяйката ми и се върнах тук. Сега свиря вечер изтъркани парчета джаз в тоя бар… и това е.
— И сигурно гълтате ендотропин, за да съживявате спомените си за тогава.
Сарказмът не беше особено прикрит, но събеседникът ми изобщо не го забеляза. Ръцете му трепереха — сигурно беше време за нова доза.
— Да… Сега вече знаете нещата. Отидете, вижте каквото ви покажат — а те са си направили извода от мен, така че нямате особени шансове — ваша воля. Най-много и вие след година да разказвате на някой колега защо гълтате ендотропин.
— А как така не са ви премахнали — нали знаете твърде много? — Подобни „гении“ обикновено имат и мания за преследване.
— Че с какво бих могъл да бъда заплаха за тях? И какво изобщо би могло да бъде?
С извинителен жест той се запъти към тоалетната. Не съм психолог, но нещата бяха очевидни. Човекът просто се е провалил като музикант, започнал е да взема наркотика, и под негово въздействие си е изградил на базата на чути слухове легенда, в която той е герой. Ако не друго, поне не може да му се отрече таланта на разказвач. Интересно, дали е бил и добър музикант?
Събеседникът ми се върна. Треперенето на ръцете беше изчезнало. Крадешком погледнах часовника си — оставаше ми още около половин час време за убиване.
— Хм, добре… напълно ви вярвам. (Едва не се изчервих). Но все пак няма ли да ми дадете дори най-слаба представа какво горе-долу е тази тяхна музика? Сигурен съм, че можете да подберете някаква степен, при която тя да не е толкова завладяваща, но все пак да се усеща въздействието й.
Той ме погледна, за миг в погледа му проблясна ирония и още нещо, не бях сигурен точно какво. Помълча няколко секунди, след това въздъхна:
— Добре. Щом искате, ще ви дам.
Очаквах, че ще отиде на пианото, но той вместо това започна тихичко да потропва с пръсти по масата. Тропането беше пълно с дисонанси, но в един момент улових, че те сами по себе си са мелодия. Ха! Заслушах се внимателно, и…
— Събудете се, господине, затваряме!
Някой внимателно ме побутваше по рамото. Отворих очи — барманът. Но друг, не същият като преди малко.
Огледах се — навън беше тъмно. Значи този барман е нощната смяна… и аз съм спал доста време… и съм изпуснал полета си!
— Колко е часът?
— Пет сутринта. Проспахте целия следобед и цялата нощ, сигурно сте били много уморени…
Хвърлих две банкноти на масата и хукнах към гишетата за билети с лошо предчувствие за парите си. Оказа се обаче, че точно преди излитането резервацията ми е била анулирана, и че мога да си ги получа обратно. Сладкодумният разказвач, естествено… Е, мерси поне за това.
Наркоманите не са рядкост сред музикантите, историите им — също. Но не знаех някога някой да е успял да приспи някого с музика… още повече само с гол ритъм.
Към обяд отвориха бара. Изчаках час-два, но познайникът ми не идваше. Е, добре, щом планината не отива при Мохамед… Срещу още две банкноти получих адреса му от бармана и тръгнах към общежитието наблизо. Само че в стаята му ме очакваше сюрприз. В униформа на полицай.