Оул Гойнгбек
Място на чудесата
Викове на агония и страдания изпълниха нощта. Протяжни пронизителни крясъци, които смразяваха кръвта, като острието на добре наточен нож, опрян о кокал. Седящия Бик гребеше бавно, борейки се да задържи кануто си в средата на Реката, далече от лудостта, носеща се от брега.
С намръщено лице той наблюдаваше как огнените пращящи езици облизваха тръстиковите колиби, като унищожаваха това, което някога е било малко селце. Докато пламъците — нарочно запалени от завоевателите от другата страна на Реката — се издигаха нагоре в нощта, тъмни сенки се бореха и умираха в оргията на насилието.
Не му беше за пръв път да наблюдава подобни сцени на насилие или да чува такива сърцераздирателни викове. Като момче беше чул майка му да увива песента на оплаквачките малко след като един войн от Гарваните взе живота на баща му — Връщащият се отново. В скръбта си тя бе отрязала косите си и разрязала ръцете си с кремъчен нож. Като млад войн, той бе чул писъците на жени и деца, докато телата им бяха разкъсвани на парчета от куршумите на белите хора. По-късно, когато беше болен стар човек, той беше пролял горчиви сълзи над виковете на недохранените деца, които страдаха и умираха от епидемии на заушка, грип и магарешка кашлица. Болестите на белия човек. Техните викове го преследваха в съня му до деня на смъртта му.
Седящия Бик не се съмняваше, че бе мъртъв. Той си спомняше смъртта си доста ясно. Това стана в една студена сурова нощ през Канадската зима.
Той беше грубо събуден от звуци на трошене на дърво, докато вратата на малката му кабина се отвори с трясък и около дузина полицаи от племето нахлуха вътре.
Въпреки че местните полицаи също бяха индианци — някои от собственото му племе — те бяха купени с доларите и уискито на белия човек за да му вършат мръсната работа. Бяха изминали целия път до Канада за да арестуват Седящия бик и да го заведат обратно в резервата Стендиг Рок.
Изглежда белите се страхуваха, че ще има друга Индианска война. Мислеха, че танца на духовете — започнат от Вовока, пророкът на Папути — бележи началото на кървавото въстание. Те не разбираха, че танцът на духовете беше просто религиозна церемония, молитва към Великия Дух да промени нещата, така както си бяха преди да дойде белия човек.
Седящият Бик беше опитвал да играе танца на духовете, но бе разбрал, че това не е за него. Вече не вярваше, че можеше да се даде някаква надежда на народа му. Нито пък мислеше, че танцът може да върне обратно приливът от бели заселници, които изяждаха земята като скакалци. Но тъй като името му бе добре известно, белите го обвиниха за внезапната популярност на танца на духовете и го обвиниха в подстрекателство. Те не можеха да го видят такъв, какъвто беше в действителност: стар, уморен индианец, който е оставил настрани оръжието си, напуснал е бойната пътека за да прекара последните си няколко години в мир.
Докато последователите му се събираха навън, надничайки вътре през отворената врата, индианците-полицаи измъкнаха Седящият Бик от леглото и го принудиха да застане гол и треперещ в средата на стаята. Възмутен от това как се отнасяха с него — един свят човек — той се съпротивляваше на ареста. По време на борбата някой даде изстрел. Седящият Бик не беше сигурен дали това беше полицай или някой от неговите хора. Но това нямаше значение. Който и да го бе направил, Седящият Бик беше обвинен за това. Въпреки че не бе въоръжен, един от индианците — полицаи извади пистолет и го простреля отстрани.
Крещейки от болка, Седящият Бик се хвана за страната си и падна на пода. Лежейки там, с кръв бавно изтичаща през простреляното място, той наблюдаваше как Хенри Тежката Глава — индианецът, който се навърташе около форта, пристъпи напред, извади пистолета си и го застреля в главата.
Почувства ослепяваща болка докато куршумът влизаше в черепа му. А после тъмнина.
Седящият Бик прокара ръка по главата си, търсейки мястото, където беше прострелян. Пръстите му не откриха нищо.
Никакъв оток, никакъв разрез или следа от засъхнала кръв. Нищо. Дори и белег. Той бе изцелен. Бяха изчезнали и белезите, оставени от битки и трудности през живота му. Дори и куцането му, резултат от това, че беше прострелян в крака от Вожда на гарваните, го нямаше вече. Всъщност, тялото му не бе вече уморената, набръчкана обвивка на човек, който вече е прецъфтял. То беше младо и силно, каквото бе когато бяха минали само двадесет и няколко зими от живота му.
Той отново прокара ръка през главата си и изтръпна. Изчезнали бяха и дългите, копринени плитки коса, с които толкова се гордееше през живота си.
Това е само коса. Отново ще поникне. Седящият Бик се намръщи. Ако наистина беше в духовния свят, той не приличаше на нищо, което бе очаквал да намери. Това не беше обширната равнина със златни треви и тихи потоци, както бяха предрекли лечителите и старейшините на племето. Наистина имаше равнина, но тя бе по-скоро тясна, простирайки се само на около миля от двете страни на широка река. Зад нея, покрити с дървета хълмове водеха към извисяващи се планини.