Никакви бизонски стада не се скитаха мързеливо през тревистите земи. Никакви орли не се рееха в небето. Всъщност, откакто се пробуди, не бе видял никакво животно или птица. Наистина, имаше риба в Реката, а през нощта от земята изпълзяваха червеи, но той не можеше да приеме рибата или червеите за негови братя. Но докато на духовната земя й липсваше животинския свят, не беше така с хората. Имаше множество хора. Много, много хора. Всичките бели.
О, Прадеди, направили сте ужасна грешка. Изпратили сте ме не там, където трябва. Това не е земята на духовете на моя народ. Това е Небето на белите хора.
Той се ядоса, че трябваше да прекара цялата вечност с тези, които откраднаха свещените Черни хълмове, изгориха селищата на народа му и избиха всичките бизони, така че децата да гладуват. Той щеше да боядиса лицето си и отново да поеме по бойната пътека, но нямаше откъде да си набави оръжие, а той би ги превъзхождал дори само с лък и стрели. Така че вместо да се бие, той реши да издяла кану и да пътува надолу по Реката в търсене на своя народ. Досега пътешествието му бе неуспешно.
Пламъците, поглъщащи селото, ставаха все по-високи, давайки възможност да се види повече от битката, която ставаше на брега. Най-тежката битка бе около една от гъбоподобните скали, от които се пълнеха кофите с храна.
Три пъти дневно гласът на Великия Дух се носеше над земята и копията му от истински огън пронизваха небето от гъбоподобните скали. Точно тогава всички кофи, оставени на скалите, биваха чудодейно напълвани с храна. За нещастие, повечето от тези в духовния свят не бяха доволни от съдържанието на своите кофи и се стремяха да откраднат храна от другите. Алчността, както изглежда, не беше нещо, което белият човек е оставил, пресичайки бариерата.
Той се взря в металната си кофа с презрение. Напомни му за ламаринените чаши, в които пазачите му сервираха фасул и гранясало свинско, когато беше военнопленник във форт Рандал. Две консерви на ден на индианец. Дори в рая на белия човек нещата бяха строго разпределени.
Той отвърна поглед от битката към малкото момиче, което лежеше в предната част на кануто му. Тя бе млада. Девет-десет лета най-много. Някой я беше пребил. По лицето й имаше натъртвания, а горната й устна бе разцепена и подута. Много вероятно да е била и задиряна, защото имаше разрези и натъртвания по бедрата и таза й. Мислеше, че тя е мъртва, когато издърпа голото й тяло от реката, но беше доловил слабото биене на сърцето й. Много слабо. И когато й направи изкуствено дишане, малките й дробчета отново започнаха да работят. Наблюдаваше сега как гръдният й кош бавно се издигаше и спадаше, а белите й дробове се мъчеха да вкарат въздух в нараненото й тяло.
Духът й е силен. Отказа да премине отвъд.
Да премине отвъд? Да премине къде? Как може някой да умре след като те вече бяха мъртви? Но Седящият Бик знаеше, че това беше възможно. Беше видял няколко хора да умират, откакто започна пътуването си преди седмица.
Но къде отива духът оттук? Има ли друга земя отвъд тази?
Може би след като умреше за втори път, духът биваше допуснат да отиде на по-добро място, в страна на открити прерии и скитащи бизонски стада, като земята, за която копнееше.
Тогава отново може би щеше да навлезе в друг свят, толкова странен, като този, които е прекосил.
Докато седеше там, гледайки надолу към момичето, тя се изкашля и отвори очи.
Спазъм на страх бързо пробягна по лицето на момичето. Тя захленчи и се опита да побегне назад.
Седящият Бик бавно повдигна дясната си ръка с отворена напред длан в знак на приятелство и я заговори на родния си език. Празният поглед, който получи, му подсказа, че тя не го разбираше. Той се усмихна и отново опита на английски:
— Не се страхувай. Няма да те нараня.
Тя го погледна като се чудеше дали да му се довери.
— Къде… къде съм? — попита тя.
— Ти си в безопасност — отговори той. — Извадих те от водата.
Тя седна и се огледа наоколо, взирайки се в горящото село за момент.
— Студено ми е — каза тя, като кръстоса ръце около себе си.
Седящият Бик нямаше одеяло, но имаше голямо парче ярко оцветен плат като този, от който бяха направени панталоните му. Като го метна на раменете й, той завърза краищата му под краката й.