Сграбчвайки бойната си тояга с каменен връх, той скочи от кануто си, като се приземи в средата на другото.
През живота си Седящият Бик бе свиреп войн. На двадесет и пет годишна възраст той беше водач на една елитна бойна групировка наречена Силните сърца и носеше шарф на офицер. Той не бе по-малко смел, нито пък бе загубил бойните си умения. Въпреки че го превъзхождаха, той беше като побесняла мечка гризли, когато се бе приземил сред тези, който се осмеляваха да го нападнат.
Скоро след като се бе приземил в другото кану той смаза черепа на един мъж с мощен удар на бойната си тояга. Стъпвайки бързо върху треперещото тяло, той се нахвърли на следващия по ред мъж, който се надигаше с каменен нож в ръка.
Седящият Бик изби ножа, насочен към корема му и отвърна със зловещ удар по челюстта на мъжа, разпръсквайки зъбите му по водата. Мъжът падна през борда. Внезапното разместване на тежестта обърна кануто, което изхвърли Седящия Бик и другите трима мъже във водата.
Давейки се под преобърнатото кану, Седящият Бик издърпа от колана си нож с каменно острие и се приближи зад следващата си жертва. Сграбчвайки здраво мъжа за врата, той го завлече под водата. Мъжът риташе и се биеше, борейки се да се освободи, но Седящият Бик го държеше, като го промушваше непрекъснато в гърба. Като почувства, че тялото на противника му най-накрая омекна, Седящият Бик освободи захватката си и заплува към повърхността.
Плувайки, той се огледа за другите двама мъже, но никъде не можеше да ги види. Очевидно или се бяха удавили или бяха се измъкнали на брега. Изтощен, Седящият Бик доплува обратно до собственото си кану, като внимателно се прехвърли в тесния съд.
Криси лежеше по лице в предната част на кануто в локва от собствената си кръв. Навеждайки се напред, Седящият Бик леко постави върховете на пръстите си на шията й. Тя все още беше жива. Можеше да се долови слаб пулс. Като внимаваше за стрелата, която стърчеше от тялото й, той я подхвана отдолу и нежно я обърна на другата й страна.
Когато направи това, очите й се отвориха.
— Здравей, мое малко щурче — каза той, като се насили да се усмихне.
— Не се чувствам много добре — каза Криси с треперещ глас. — Наистина боли много!
— Ш-шт… лежи спокойно.
Тя се изкашля и погледна нагоре към него, изучавайки лицето му.
— Ще умра ли?
Седящият Бик не лъжеше.
— Да.
По бузите й потекоха сълзи
— Не е честно, аз съм вече мъртва — защо трябва да умирам отново?
Той нямаше отговор за нея.
— Ще видя ли Исус?
Седящият Бик си помисли за всички неща, които беше научил през живота си… за всички неща, които му бяха разказвани от лечителите на племето, на които той вярваше и от белите свещеници, на които не вярваше.
— Да — каза той като кимна с глава.
Една слаба усмивка докосна ъглите на устните на Криси — една нежна, малка усмивчица като крилцата на пеперуда — и после изчезна.
— Ще държиш ли ръката ми?
Седящият Бик се протегна и стисна ръката на Криси, като преплете пръсти с нейните.
— Благодаря ти — каза тя, докато бавно затваряше очи.
Седящият Бик гледаше как гръдният й кош се издига и спада, издига и спада.
А после престана.
Седящият Бик погреба тялото на Криси на около миля надолу по Реката, на около тридесетина метра от брега, в една безлюдна местност. Той покри гроба с големи камъни, които бе събрал от брега на Реката и му сложи груб дървен кръст. Тя щеше да хареса кръста.
След като камъните бяха наредени, той поседна с гайдата си и принесе молитви на духа на едно малко момиче, което бе докоснало сърцето му. Той бе свършил с молитвата си, и тъкмо чистеше гайдата си от праха, когато забеляза приближаването на един човек.
Въпреки че беше виждал стотици бели мъже от възкръсването си в духовната земя, му бе смътно познато. Беше сигурен, че го бе виждал някъде преди, но не можеше да се сети къде.
Като остави настрани гайдата си, Седящия Бик се изправи. Обърна се за да посрещне приближаващият се бял мъж като изучаваше всяка негова черта. Мъжът бе сух, жилест и мускулест и вървеше с изправена глава и изпънати рамене. Той имаше излъчването на водач, на някой, който е свикнал да дава команди.
Нямаше и три метра разстояние между тях, когато Седящият Бик най-накрая го разпозна.
— Ти! — изръмжа мъжът, докато изваждаше каменен нож от колана на панталоните си.
Той изглеждаше доста по-различно в смъртта, отколкото беше в живота. Светлосинята униформа и излъсканите пиринчени копчета бяха заменени от ярки панталони и сандали от рибешка кожа. Нямаше ги също така дългата коса и увисналите мустаци. Но очите му бяха същите — студени, пронизващи очи, в които светеше пламъкът на амбицията, алчността и… да, може би дори и на малко лудост.