Седящият Бик изтегли бойната си тояга. Въпреки че бе дори по-млад, откакто го видя за последен път и му липсваше армията на дългите ножове, Седящият Бик би могъл да го познае навсякъде. Това бе човекът, който беше откраднал черните Хълмове. Мъжът, който причини толкова страдания и мъка на индианския народ.
— Кастър! — прошепна Седящият Бик през стиснати зъби. Той се втурна напред, размахвайки бойната си тояга.
Бойната тояга удари генерал Армстронг Кастър отстрани на главата, като го повали на земята. Той се опита да се изправи, но Седящият Бик го удари отново и го уби.
Като дишаше тежко, Седящият Бик се взираше в неподвижното тяло. Той бе видял стотици, ако не хиляди бели мъже от възкресяването си. Вероятно милиони живееха по бреговете на Реката. Но да се натъкне на единствения човек, който мразеше най-много през живота си, тук, сега беше удивително. Защо, това беше…
Чудо.
Седящият Бик усети тръпки по гръбнака си.
Той погледна нагоре като почти очакваше да види небесата, пълни с летящи хора.
Ангели.
Той се усмихна като си спомни какво беше казала Криси, защото тези думи сега му дадоха надежда — надежда, че един ден ще намери народа си и земята на откритите прерии, за които копнееше. Защото в един свят на чудесата всичко е възможно.
Да, Криси. Небето наистина е чудесно място.