— Благодаря — отвърна Макфейт.
В девет и четиридесет и осем Демрот разхлабваше своето дълго мършаво тяло възможно най-добре на един аскетичен метален стол в тесния претрупан офис на Макфейт, докато капитанът изтръгваше някои предварителни факти от лейтенант Берджърън, изправен почти мирно.
— И ти си сигурен, че това е нейното име? Флоранс Ламберт?
— Нямам основание да се съмнявам, сър. Дамската й чанта беше в колата. Фактически под нея. И съдържаше тази шофьорска книжка, тези писма, билета за самолет…
— Под нея ли, каза? Имаш пред вид, че е седяла върху чантата си?
— Точно така, сър.
— Някакъв извод от това, Берджърън?
— Ами да, капитане. Една жена никога и при никакви обстоятелства не сяда върху чантата си. Изводът ми е, че тя не е седяла на задната седалка, когато е била застреляна.
— Нито на предната. Съгласен ли си?
— Мисля, че разбирам какво имате предвид.
— Тогава го кажи.
— Начинът, по който виждам нещата, сър, са следните — започна лейтенантът, изкашляйки се, за да прочисти гърлото си. — Тя изобщо не би могла да бъде застреляна в колата. Задната седалка се изключва поради нелогичното положение на чантата. А ако убийството е станало на предната седалка, на мястото, на което намерихме колата, тя би трябвало да бъде оставена на нея. Защо да бъде премествана отзад? И в това няма логика.
— Е?
— И още нещо, което решава въпроса — досега в колата не сме открили никакви следи от кръв.
— Това е ключът. Можем да бъдем съвсем сигурни, че жената не е била убита в колата, а после е била домъкната до нея. — Макфейт се облегна назад в своя люлеещ се стол. — Знаем ли от колко време е мъртва?
— Не съвсем точно. Доктор Косгръв мисли, че е мъртва от около четири дни.
Макфейт се наклони напред и започна да разглежда шофьорската книжка на бюрото.
— Флоранс Ламберт, 202 Перикъл Съркъл, кафяви очи, черна коса, възраст тридесет и шест години… — Той спря и бързо вдигна поглед. — Дай ми всекидневните сводки за последния месец. Вчера хвърлих моите в кошчето за боклук.
Когато Берджърън се оттегли, Демрот отбеляза:
— Вие сте стигнали до възловия момент, капитане. Аз съм особено заинтригуван от присъствието на чанта под жертвата.
— Виждате ли нещо повече в това, отколкото аз? — попита Макфейт, който бе зает с проверката на съдържанието на въпросната чанта.
— Мисля, че не — отвърна Демрот. — Виждам, че в чантата има пари.
Макфейт приключи с броенето на парите.
— Точно двеста и шестдесет долара. Плюс още петстотин в американски експрес чекове.
— Мотивът не е бил обир.
— Прав сте, докторе.
— В такъв случай бих казал, че чантата е била оставена заедно с нещастната жена.
— Бих могъл да се съглася с това.
— Питам се, защо? — размишляваше Демрот. — Трябва да има някаква причина.
— Ами аз мисля — каза Макфейт, — че в нея има някои неща, които е трябвало да намерим с тялото. Тези писма например са може би някакъв намек. — Той взе от бюрото един от четирите еднакви плика, извади от него лист хартия и известно време го разглежда мълчаливо.
— Като съдя по листовете и мастилото, те са по-скоро лични, отколкото делови.
Макфейт кимаше бавно, докато четеше съдържанията на другите пликове.
— Те са твърде лични, докторе. Пламенни, както биха казали вестникарите.
— Тъй ли? — възкликна Демрот, усмихвайки се. — С дата и подпис?
— Подписани са от някой на име Фред, но са без дата. Пощенските клейма обаче показват, че са изпращани през интервал от три месеца.
— Намерено ли е в колата оръжието на престъплението?
Макфейт вдигна очи, за да погледне стария човек с известна изненада.
— Всъщност, да. В жабката на колата. Един двадесет и два калибров колт уудсман, автоматик. Магазинът зареден с муниции, липсва един куршум. Лабораторията работи по него. Какво ви накара да попитате това, докторе?
Демрот изискано облиза края на една нова пурета.
— Ако намирането на чантата с цялото нейно предварително подготвено съдържание, включително и билет за самолет, е било предназначено за вас, може би същото важи и за най-уличаващата част от доказателството — пистолета. Между другото, къде билетът би трябвало да отведе жената, ако тя беше жива да го използва?
— До Рено, Невада — отвърна Макфейт.
— Перфектно. Просто твърде перфектно, за да се изрази с думи.
Берджърън се върна със снопче тънка хартия. Капитанът я взе, без да продума, и започна да го преглежда със скоростта на човек, който знае точно какво очаква да намери. След като прелисти около две-трети от снопчето, спря и се усмихна напрегнато.