Выбрать главу

Не му отговорих. Нямах намерение да изяснявам каквото и да било. Но човекът се държеше културно. С уважение. Затова реших да го проверя. Протегнах ръце към него. Мълчалива молба да свали белезниците. Той застина за момент, после извади ключ и ги разкопча. Закачи ги на колана си. Погледна ме. Аз също го погледнах и отпуснах ръце. Не въздъхнах от облекчение. Не разтърках ожулените си китки. Не исках да влизам в каквито и да било отношения с него. Но все пак проговорих.

— Добре — рекох. — Да вървим при началството.

Отварях уста за пръв път, откакто бях поръчал закуска.

Бейкър видимо се ободри. Почука два пъти на вратата и отвън му отключиха. Той отвори и ми кимна да изляза. Стивънсън чакаше, обърнал гръб на откритата канцелария. Вече не носеше пушка. Вторият екип също бе изчезнал. Положението се нормализираше. Застанаха от двете ми страни. Бейкър леко ме хвана за лакътя. Заобиколихме откритата канцелария и тръгнахме към вратата в дъното. Стивънсън я отвори и ме въведе в просторен кабинет с ламперия от палисандрово дърво.

Зад голямо и скъпо бюро седеше някакъв дебелак. Отзад стърчаха две големи знамена. Отляво беше националният флаг, поръбен в златисто, а дясното трябва да беше щатското знаме на Джорджия. Между тях висеше стенен часовник. Грамадна заоблена антика с махагонова рамка. Личеше, че е полиран десетилетия наред. Вероятно го бяха взели от стария участък, преди да разчистят с булдозери място за новия. Сигурно архитектът бе решил чрез него да придаде исторически вид на новата сграда. Стрелките показваха точно дванайсет и половина.

Докато ме избутваха напред, дебелакът хвърли поглед към мен. Видях го как се понавъси, сякаш се опитваше да ме разпознае. После погледна отново, по-внимателно. Направи презрителна гримаса и заговори с глухо хъхрене, което би трябвало да е крясък, но явно дробовете му не бяха наред.

— Затваряй си гадната уста и сядай на оня стол.

Този дебелак ме изненада. Личеше, че е задник и половина. Просто не подхождаше на видяното досега. Бейкър и неговият екип си гледаха работата. Професионално и ефикасно. Жената с отпечатъците се държеше прилично. Но този дебел полицейски шеф не пасваше в картинката. Имаше мръсна оредяла коса. Потеше се въпреки климатика. Кожата по лицето му беше цялата в червени и сиви петна, както се полага на отпуснат, затлъстял скапаняк. Кръвно налягане до тавана. Задръстени артерии. От пръв поглед си личеше, че е некадърник.

— Казвам се Морисън — изхъхри той, сякаш това ме интересуваше. — Аз съм началник на полицията тук, в Маргрейв. А ти си мръсен пришълец и убиец. Дошъл си в моя град да вършиш гадости в частната собственост на мистър Клайнър. Тъй че сега ще направиш пълни самопризнания пред моя старши детектив.

Млъкна и ме огледа от глава до пети. Сякаш все още се чудеше къде ме е виждал. Или може би чакаше отговор. Не го получи и вирна към мен дебелия си показалец.

— После отиваш в затвора. След това на електрическия стол. А накрая ще дойда да ти се издрискам на скапания гроб.

Той измъкна туловището си от креслото и се загледа настрани. Сетне добави:

— Бих се заел лично с тая работа. Само че съм зает човек.

Тромаво заобиколи бюрото. Аз стоях между него и вратата. На минаване покрай мен той спря. Безформеният му нос беше точно срещу средното копче на палтото ми. Продължаваше да ме гледа, сякаш нещо го озадачаваше.

— Виждал съм те и преди — рече той. — Къде?

Озърна се към Бейкър, после към Стивънсън. Сякаш изчакваше да запомнят какво казва и защо точно го казва.

— Виждал съм го и преди — повтори той.

Началникът затръшна вратата и аз останах да чакам с двете ченгета, докато дойде старшият детектив. Висок, чернокож, сравнително млад, но вече с прошарена оредяла коса. Тъкмо колкото да му придаде изискан вид. Енергичен и самоуверен. Облечен в елегантен старомоден костюм от туид. Обувките — лъснати до блясък. Изглеждаше точно както се полага на старши детектив. Даде знак на Бейкър и Стивънсън да излязат. Затвори вратата след тях. Седна зад бюрото и кимна към отсрещния стол.

Отвори чекмеджето, порови из него и измъкна касетофон. Вдигна го високо, за да изтегли усуканите кабели. Включи захранването и микрофона. Зареди касета. Натисна бутона за запис и почука с нокът по микрофона. Изключи и пренави касетата обратно. Натисна другия бутон. Чу изтракването. Кимна. Пак пренави и включи на запис. Аз седях и го гледах.

За момент настана тишина. Чуваше се само леко бръмчене — може би климатикът, лампите или компютър в съседната стая. Или пък беше от касетофона, който бавно въртеше лентата. Чувах и ленивото тракане на старинния часовник. Този звук беше изпълнен с търпение, сякаш възнамеряваше да продължава до безкрайност, каквото и да сторя. После детективът изпъна плещи и ме погледна втренчено. Събра връхчетата на пръстите си, както умеят да правят високите елегантни хора.