Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията
С. Р. Каплан
На моето по-лошо аз: наслаждавай се на хубавото време, скъпи.
Ще бъдете отведен от мястото, откъдето дойдохте тук, до мястото на изискваната от закона екзекуция, и там ще бъдете обесен за врата, докато умрете, а после тялото ви ще бъде положено в общ гроб, в земята на затвора, където сте прекарали последните дни преди екзекуцията; и нека Бог се смили над душата ви.
Бележка на автора
Тази книга не беше лесна за писане. Да се ровиш в толкова близкото минало, което е още живо в спомените на много хора, лесно може да те подведе към очевидни грешки. Много хора ми помогнаха да избегна тази опасност. Дъглас Уин, автор на документални книги за действителни престъпления, ми разказа историята, от която се роди вдъхновението за този роман, и ми помогна в проучванията на забележителни криминални случаи. Хората от Отдела за обществени науки на Централната библиотека в Манчестър, както и колежката им Джейн Матисън, бяха така любезни също да ми помогнат. Без помощта на пенсионирания инспектор Бил Флечър никога не бих могла да пресъздам света на полицията от английската провинция през шейсетте години на двайсети век. Марк от „Бъкстън Адвъртайзър“ ми осигури достъп до подвързаните годишнини на вестника, а хората от архивния отдел на „Манчестър Ийвнинг Нюз“ също подпомогнаха моето търсене на автентичност. Д-р Сю Блек бе така любезна да ми дава сведения от областта на съдебната медицина, а Даяна Муър ми помогна да открия фатална грешка в развитието на сюжета и да я поправя. Питър Уокър бе така добър да ми позволи да му досаждам за подробности от епохата и да прегледа готовия ръкопис за евентуални дразнещи недомислия.
За всички грешки, които може да са останали, нося отговорност единствено аз. Позволих си някои свободи по отношение на географията на Дербишър, и по отношение на самия град Дерби. Скардейл не съществува, но близо до Уайт Пийк има няколко подобни на него села.
Писателите приличат на старите сгради — имат нужда от укрепване. Затова благодаря на моя опорен екип — Джейн и Лизан, Джулия и двете Карен, Джей и Пола, Лесли, Мел и най-вече на Бриджит.
Предговор
Родена съм в Дербишър през 1950 година — също като Алисън Картър. Отраснах, също като нея, сред заобиколените с варовикови възвишения долини близо до Уайт Пийк, познати ми бяха зимните виелици, които често ни откъсваха от останалата част от страната. Нали точно в Бъкстън беше отменена среща по крикет за първенството на графството заради паднал сняг през юни.
Затова, когато Алисън Картър бе обявена за безследно изчезнала през декември 1963, това известие имаше по-голямо значение за мен и моите съученици, отколкото за повечето хора. Познати ни бяха много села, подобни на това, в което тя бе израснала. Познато ни беше и нейното ежедневие. И ние спорехме по същия начин в класните стаи и край гардеробчетата за любимците си от великата ливърпулска четворка. Предполагахме, че и тя е имала същите мечти, надежди и страхове като нас. И тъкмо затова още от самото начало знаехме, че с Алисън Картър трябва да се е случило нещо ужасно — защото ни беше ясно, че момичета като нас — и като нея — не бягат от къщи. Не и в Дербишър в средата на декември — това поне беше сигурно.
Не само тринайсетгодишните момичета разбираха това. Баща ми беше един от стотиците доброволци, които кръстосваха мочурищата из високите хълмове и гористите долини около Скардейл, и до ден-днешен помня мрачното му изражение, когато се връщаше вечер след още един ден, прекаран в безплодно търсене.
Следяхме хода на издирването на Алисън Картър по вестниците и всеки ден в училище, в продължение на седмици, някой неминуемо подхващаше темата. Много години по-късно все още можех да задам на Джордж Бенет много въпроси, на които бившият криминален инспектор не бе в състояние да даде отговор.
Разказът ми не се основава единствено на бележките на Джордж Бенет от онова време, нито пък на скорошните му спомени. Докато правех проучвания във връзка с тази книга, посетих няколко пъти Скардейл и околностите, интервюирах много от хората, които бяха играли някаква роля в историята на Алисън Картър, разпитвах ги за впечатленията им, сравнявах различните описания на събитията — така, както те ги бяха преживели. Нямаше да мога да завърша тази книга без помощта на Джанет Картър, Томи Клъф, Питър Грънди, Чарлз Ломас, Кати Ломас и Дон Смарт. Позволих си малко творческа свобода, приписвайки определени мисли, чувства и разговори на някои лица, но тези епизоди се основават на интервютата ми с някои от живите участници в историята, които се съгласиха да ми помогнат в изграждането на достоверна картина на малката селска общност и на отделните личности, от които тя се е състояла.